Магьосниците останаха под фенера и няколко минути просто наблюдаваха околните минувачи. Щом отмина и последният, Свилен извади от джоба си познатата плочка от домино, насочи я към близката нощна лампа и промълви нещо. Бриян видя, че на стълба на лампата е монтирана пътна камера — сигурно беше заклинание за спиране на записа.
Междувременно и Иза не стоеше с вързани ръце. Като най-висока, тя се протегна към фенера. Докато шепнеше нещо, развинти увитите като грозд орнаменти в края му. Бялата светлина на фенера промени цвета си и заблещука в същото зелено като оперението на орловите статуи.
„Така се отключва входът“, каза си Бриян. Само да можеше да чуе и точното заклинание…
Не му остана време да се кахъри — щом фенерът светна в зелено, магьосниците се обърнаха и едновременно побягнаха към Бриян.
„Видяха ме!“ Той се сви на кълбо и се притисна в ръба на зида. Само с крайчеца на окото видя как магьосниците прехвърлиха ниската преграда, скачайки право в реката.
„Какво правят?!“, възкликна Бриян. Реката беше съвсем плитка — като нищо щяха да си счупят краката.
Той притаи дъх, очакваше всеки момент да чуе плисък на вода или писък от болка. Не чу нищо. Почака още малко и проточи шия към канала. Там, където бяха скочили магьосниците, нямаше нищо освен мъгла — солидни кълбета от сива мъгла.
Той поклати глава.
— Само не това… Морков, нали не мислиш, че трябва да… скоча в канала?
Морков не каза нищо. Това не беше фантастичният свят, в който хамстерите даваха съвети. Това си беше старият, истински свят, в който Лудият шапкар говори насън върху легло от вехтории, а Перловска река смърди ужасяващо. Само при мисълта да скочи вътре, на Бриян му приз ля.
— Не, трябва да има някакъв друг начин…
Той се обърна към моста. Светлината на фенера вече се връщаше към обичайното бяло. Ако изобщо имаше някакъв шанс да последва шайката, трябваше да побърза.
Какво му беше казал Свилен предната вечер? „Не се хвърляй с всичка сила в мрака.“ Явно щеше да пренебрегне и тази му заръка.
Бриян си пое дълбоко въздух и пристъпи напред. Каза:
— Надявам се, че на мястото на безсилието има гореща вана с много пяна.
След това скочи.
Глава 14
Друг мост
Свилен прескочи каменната преграда. Друг мост винаги му изглеждаше по-широк — може би защото нямаше нито автомобили, нито сгради. Не беше като своя събрат, истинския Орлов мост — вечно потънал в задръствания, шумотевица, протести. Тук под застиналите орлови фигури се кръстосваха улици, които продължаваха дълго, дълго в кълбестата мъгла. Никой магьосник, продължил нататък, не се бе завърнал. Никой, попаднал в плътния мираж на мъглата, не разчиташе на подкрепата на територията. Мястото на безсилието…
Тъмен силует се зададе от срещуположния край на моста. Свилен все едно се вкамени. Друг мост беше макет на истинския — без драскотини, без мръсотия и графити. Статуите на орлите бяха сякаш току-що излети и поставени. В тях се криеше и единствената съществена разлика е Орлов мост — в очите им блестяха скъпоценни камъни, които е нефритено сияние разсейваха мъглата.
Ванина спря на десетина крачки от него. Усмихна се. Точно тъй се беше усмихнала последния път, щом я видя — от екрана на проклетия телевизор в закусвалнята. Тогава Свилен седна с гръб към телевизора, но през целия престой усещаше погледа ѝ.
Беше изумително красива. Въпреки изминалите години все тъй изглеждаше като на двайсет и пет — нещо често срещано при здрачниците13. В кожените си ръкавици стискаше къса нагайка — от онези, които се ползват при езда. Свилен си припомни една крилата фраза, май на Налъмов: „Амулетът казва за един магьосник повече от цялата му биография“.
— Здравей, Свилене.
— Здравей, Ванина.
В настъпилото мълчание тишината наоколо зазвуча с пълна сила. Свилен пръв изгуби търпение.
— Не си сама.
— Да. Знаех, че и ти няма да си.
— Глупости. Доведох подкрепление само защото ти…
Той прекъсна изречението по средата. Пое си дъх, за да запази самообладание. Нещо във Ванина винаги го изкарваше извън контрол.
— Както и да е — каза тя. — Хайде да си разкрием картите и да почнем на чисто.
— Очаквах да го кажеш! — извика Белота от мъглата. Той пристъпи напред и застана редом до Свилен. Държеше по няколко карти във всяка ръка. — Здравейте, ужасяващи създания на мрака, как сте в тази чудна вечер?
Мъглата зад Ванина разкри очертанията на силуети. Четири. „Мамка му — помисли си Свилен, — повече са от нас“.
Женски глас каза лигаво:
— Ох, чичко, ама ти си целият дрипи и клишета. Все още ли обвинявате Великата кауза на доброто за пълния си житейски провал?
13
Зорниците, решени да не ползват магия за лична облага, рядко се изкушаваха от вечната младост. Здрачниците нямаха такива задръжки — те често минаваха „под магическия нож“ в името на красотата.