Ванина въздъхна.
— Свилене… не го ли разбираш все още? Здрачът не може да ти предложи нищо, което вече не е вътре в теб.
Тя внимателно положи длан на рамото му.
— Не бива да се страхуваш от ядрото на собствената си сила. Аз знам какво има вътре в теб. Да, има мрак, истина е… Но това не значи, че няма светлина.
Свилен не знаеше какво да отвърне. Отвори уста, понечи да се възпротиви.
— Спрете!
Бледите цветове на времехура се разтегнаха от внезапно движение. Някой си проби път с лакти през прозрачната му стена. Бриян. Свилен огледа останалите магьосници, но те все тъй изглеждаха като препарирани.
— Невъзможно — прошепна Свилен.
Но дали наистина беше така? Дали всичко не беше водило до този момент: заклинанията, които момчето съчиняваше без предварителна подготовка; безпроблемното му влизане във Вътрешния град… Умения, неприсъщи на обикновения магьосник, но все пак нищо изключително. И Свилен като млад се бе прочул с такова стремглаво развитие.
Но преодоляването на времехур беше друго нещо. В цяла България имаше само неколцина живи магьосници, които можеха да го сторят. Бриян беше нахлул в мехура, без даже да заподозре, че това е почти невъзможно. Той спря пред тях, стиснал гневно юмруци.
Свилен се спогледа с Ванина. Лицето ѝ отново се беше превърнало в изящната публична маска. И двамата знаеха, че сега не става въпрос за чувства — силата в юмруците на Бриян можеше собственоръчно да наклони везните. А той все още не беше избрал страна.
Ванина хвана ръцете му.
— Защо не дойдеш с мен? Не за дълго — за колкото поискаш. Имам голяма къща, ще си имаш собствени стаи и персонал.
Свилен си спомни посещението в „Прашен сандък“. Амос беше казал, че скоро Бриян ще се озове на първи голям кръстопът. Дали книжарят знаеше, че става въпрос за действително кръстовище? Магьосниците обожаваха да говорят в загадки, както и да се правят, че всичко им е известно.
— Не е нужно да бързаш с решението — продължаваше Ванина. — Сега е моментът да се учиш, да обикаляш и да срещаш други магьосници. Разбира се, може да виждаш Свилен и другите, когато пожелаеш…
Свилен знаеше, че сега е моментът да се бори за момчето, но не стори нищо. Чувстваше се така, сякаш наблюдава времеви мехур — времето край него течеше, но той самият не можеше да помръдне. Когато Бриян го погледна, в очите му имаше не гняв, а разочарование. Свилен разбра, че младият магьосник вече е взел решение.
— Не искам да се виждам с тях повече — отвърна той. — Урокът ми при зорниците приключи.
Свилен усети как мракът отвътре надделява. Онова гласче, което се надяваше да е изчезнало, проговори отново. „Откажи се — изписука то. — Откажи се от всичко.“
— … ако решите да поговорите, знаеш къде да ме намериш. Не го казвам просто така — искам да поддържаме връзка…
Ванина говореше нещо със същия официален глас, който използваше за прогнозата — „идва ужасяващо време, но нека това не те притеснява“. Усети само мириса ѝ — мириса на кожата или на косата, или парфюма ѝ. От години носеше все същия парфюм.
Бриян също каза нещо като „довиждане“. Свилен не отговори. Но вътрешното гласче крещеше и сенките от миналото му пригласяха: Ванина, Грета, Саабир… Ето че и гласът на Бриян се присъедини към тях, докато момчето бавно изчезна в мъглата. „Откажи се — крещяха сенките. — Не се доверявай повече.“
„Трябва просто да се прибера у дома“, помисли си Свилен.
Времевият мехур се стопи, а останалите магьосници настигнаха Свилен. Искаха да знаят точно какво се е случило. Той каза само:
— Бриян отиде с Ванина.
Докато вървяха към Орлов мост, зорниците и здрачниците продължиха да се заяждат. Сякаш нищо особено не се беше случило.
— Най-добре да хванем трамвая — каза Белота.
— Трамвая ли? — ужаси се Аркади. — Возите се в тая гнусна съборетина? Че тя не е била чистена от миналия век.
— Не всички имаме пари за такси — призна Игнат.
— Точно така — намеси се Деса. — Айде да си викнем едно такси.
Свилен избърза напред — искаше да остане сам. От Орлов мост до спирката на Нощния трамвай. „Откажи се“. От трамвая до вкъщи. „Не се доверявай повече“.
Въпросът на Игнат го стресна:
— Момчето е успяло да влезе във времехура, нали? Това никак не е на добре.
Свилен не отговори нищо. Продължи да върви напред.
„Трябва просто да се прибера у дома.“
Глава 15
Добрият живот на злите магьосници
Ванина живееше в друг град. Град, пред който онази София на Свилен и шайката му беше само някакъв комичен кошмар.
В края на малка борова горичка в „Бояна“ се издигаше луксозна, триетажна къща в пастелни цветове. Когато за пръв път пристъпи прага ѝ, Бриян помисли, че е жертва на заклинание за мираж. Първоначалното съмнение дълго не го напусна — всяка сутрин очакваше да види отново олющената мазилка в дома на Свилен. Но това беше едно от заклинанията, които траят цял живот — ако изкараш късмет.