Изведнъж Аркади нехайно каза:
— Между другото, изчезват не само зорници, ами и здрачници… Носеше лицето на възрастна червенокоса жена. Инфантилен или не, лицекрадът знаеше добре кога притежава достатъчно сочна вест, че да се прави на недостъпен. Бриян прецени, че си струва да захапе кукичката, и вдигна глава от монитора.
— Наистина ли?
— Наистина — Аркади се оживи и захвърли книгата заедно с лицето на авторката ѝ. — Ванина разказала на Деса, а тя — на Тамара. Звучи точно като случилото се с твойте приятелчета. Изчезнал някакъв младеж, крупие в казино на центъра. Излязъл да изпуши една цигара и не го видели повече. Разпитвали работодателя, родителите, гаджето му — никой нищо не знае. Все едно е изчезнал вдън земя.
Бриян замисли трескаво. Дали Свилен и другите бяха научили? Ако здрачник беше изчезнал при подобни обстоятелства, това променяше всичко, трябваше да насочат търсенето си в друга посока. „Дали да се свържа с тях?“, зачуди се. Веднъж беше събрал смелост да звънне на пробудника си, но той така и не вдигна.
— Не трябваше да му казваме — измърмори Тамара.
Беше се настанила в любимия си зелен фотьойл. Отгърна на следващата страница, без да отмества поглед от гримоара. Брат ѝ се ухили идиотски и допря пръст до намацаните си в червено устни.
— А, да. Не си го чул от мен, ясно?
Бриян кимна и заби поглед обратно в монитора. Така и не успя да се съсредоточи върху статията.
На теория можеше да прави каквото пожелае. На практика беше заложник в къщата на Ванина. Само веднъж успя да се измъкне и Деса веднага изскочи отнякъде. Ежедневно някой от шайката го навестяваше, за да провери „дали няма нужда от нещо“. След първото изчезване на здрачник беше въведен пожелателен вечерен час и Ванина забрани на Бриян да излиза сам. Понякога нощем той виждаше патрулка на маг-милицията да обикаля къщата. Светлините на града бляскаха в далечината като носталгичен мираж.
Следващия път Тамара дойде без брат си. Излегна се в зеления фотьойл и почна да разглежда някакъв албум, докато звучно дъвчеше дъвка. Тя беше единствената от шайката, на която Бриян би задал този въпрос спокойно.
Той затвори учебника по история на магическите школи, който четеше, и каза:
— Тамара, тази къща е просто един луксозен капан за мишки, нали?
— Капан ли?
Здрачницата се засмя. Смехът ѝ бе звучен и смразяващ като виелица.
— Нека ти разкажа една история — каза. — Имало едно време магьосник, който бягал от маг-милицията. Той намерил изоставена къща в гората и се скрил вътре. Къщата била уютна, но отдавна никой не бил живял в нея, та била пълна е мишки. Магьосникът не искал да ползва заклинания, за да не привлече излишно внимание. Открил в къщата някакъв прост, стар капан за мишки. Заложил го и ето че скоро в капана се хванала малка, сива мишчица.
Тамара направи балон е дъвката и го спука звучно.
— На магьосника му дожаляло за мишницата. Отворил капана и ѝ казал: „Бягай, мишчице, скрий се в гората“. Мишката го погледнала и отвърнала с човешки глас: „Благодаря ти за добротата, магьоснико — ще ти се отплатя със същото. Истината е, че не аз съм в капан, а ти“. Обърнала гръб на сащисания магьосник и изчезнала в дупка в стената. Магьосникът тозчас побягнал навън, но милицията вече била обградила къщата.
Бриян повдигна рамене и каза:
— Ще приема това за „да“.
Усмивката на Тамара се стопи толкова бързо, колкото се беше появила.
— Ванина е доста търпелива. Повярвай ми, не искаш да я видиш, щом търпението ѝ се изчерпи.
Тя се изправи и остави албума с тежка кожена подвързия.
— Време за обяд. Отивам да си сипя вино.
Бриян не я последва надолу по стълбите. Все още се чудеше коя е неговата роля в тази история.
Глава 16
Фрактали от вятър
На живописен склон в покрайнините на града се издигаше бляскавият хотел „Грандьор“. Сборно място на здрачници, хотелът бе собственост на заможен европейски бизнесмен. Там отсядаха гостуващи чужденци, а понякога и заблудени туристи без връзка с магическия свят, но пък с дълбоки джобове.
Ресторантът на „Грандьор“ беше всичко, което „Гладната сврака“ не беше. Архитектурният му замисъл издаваше бляскаво социалистическо минало. Фикусите бяха подменени с палми; стенописите и дърворезбите, изобразяващи сцени на пионерска дружба — със случайно съвременно изкуство. Само високите, износени полилеи и старият, депресивно кафяв мокет навяваха плахо анахронично безпокойство.
Но тези детайли не правеха впечатление веднага — за разлика от пирамидите от коктейли, големия шоколадов фонтан и ледените статуи, които при все поддържания огън стояха непокътнати. Над камините беше окачен софийският магьоснически герб — лъв, застанал между слънце и луна на фона на Витоша. Мъж в смокинг свиреше на продълговато пиано в ъгъла — тихо, но без прекъсване.