— Бри! Ето къде си бил.
Ванина помаха с ръка на Бриян. Беше дори по-ослепителна от обикновено в сребристата си рокля е ниско деколте. На врата носеше малък, сив камък, но без верижка. Поддържаше го заклинание — също като косата ѝ, повдигната и събрана сякаш от случаен повей на вятъра.
Бриян установи, че посетителите на „Ерандьор“ никога не ползват магия за погаждане на номера, за вдигане на предмети във въздуха или за измами със сметката. Не щадяха обаче заклинания за външния си вид — независимо дали ставаше въпрос за бижута без верижки, или за пристягане на талията.
Когато Бриян приближи, Ванина положи ръка на рамото му и го огледа от глава до пети.
— Бри, заръчах на Розалия да ти приготви костюм. Да не би да е забравила?
Беше твърде горда е това съкращение — откакто ѝ хрумна, го използваше постоянно.
— Не, беше приготвила костюм, но не го харесах.
Въпреки изисканите дрехи, е които го засипваха, Бриян продължаваше да носи дънки, тениска и суитшърт. Костюмът за тази вечер беше от небесносин, леко блестящ плат и черна риза е папийонка. Бриян наистина не обичаше костюми, но и бюргерското възмущение на Ванина му доставяше злорадо удоволствие. Освен него никой в целия ресторант не носеше дънки.
— Е, в крайна сметка важното е да се чувстваш добре — каза Ванина неуверено.
Тя го хвана под ръка и го поведе между масите. Спряха пред възрастен мъж е фрак, прошарена коса и очила е кафеникави стъкла. Бриян не го познаваше, но знаеше много добре кой е.
— Бри — каза Ванина, — искам да ти представя един много специален човек. Това е самият собственик на нашия скъп „Грандьор“.
Тя се наклони към мъжа и бавно прошепна нещо, тъй като българският не му беше майчин език. Казваше се Флонфелф Щрьонгдерт или нещо подобно, Бриян така и не запомни. Беше твърде зает да наблюдава отрупаната е пръстени месеста ръка, обхванала ханша на Ванина.
— Приятно ми е?
Опита се да го каже толкова отчетливо, че всъщност прозвуча като въпрос.
Старецът го огледа от глава до пети.
— Преди време и аз прилича на теб, млади момко — изсумтя. — Да-ам, носи дънки и тениска и мисли, че е голяма работа.
Бриян никак не остана удивен от поучителния тон.
— Сигурно е било преди доста време — отбеляза.
— Както и да е. — Ванина се усмихна насила и същевременно стисна силно лакътя му. — Бри тъкмо отиваше при Деса. Не обича да оставя младите дами да скучаят.
— Наистина ли? — усъмни се Бриян.
Ванина го изгледа с онзи хладен поглед, който издаваше изчерпано търпение.
— Отивай при Деса. И се дръж прилично — изсъска тя и мигновено се върна към миловидната си роля. — А сега, Гньорделф, задължително трябва да ти представя един скъп приятел, популярния театрален и филмов актьор…
Бриян се отдалечи от почетната маса и затърси с поглед своята. Откри я благодарение на шареното облекло на Деса — днес любимата му намусена здрачница носеше жълта рокля с лилав чорапогащник. Един въпрос не му даваше мира: какво беше сторил Свилен на Ванина, че да я запрати в тези едри като наденички и отрупани с пръстени ръце?
— Здрасти, Брияне — каза Деса невинно и му подаде една чиния. — Обичаш ли омари, не мога да погълна и хапка повече?
Деса не пропускаше възможност да му „услужи“. Бриян отказа машинално и седна на най-отдалечения стол. Вече беше установил, че отношенията между магьосниците са просто една протяжна, доживотна игра на ядец — и то именно заради „услужването“.
Ако магьосник приемеше подарък от свой събрат, той се обвързваше безропотно е една услуга. Услугата можеше да е от всякакво естество и получилият подаръка често я изпълняваше против волята си. Причините за „услужването“ се губеха в дълбоката древност — в настоящето бяха останали само големите му неудобства. Магьосническото право се занимаваше почти изцяло с усложненията около услужването.
Нищо чудно, че голям брой магьосници изпитваха специфична параноя към този ритуал. За тях ежедневието в София си беше един кошмар наяве. В крайна сметка всеки раздавач на листовки или на безплатни хапки в магазина можеше да е магьосник, кроящ коварен план.
„Услужването“ не важеше при покупка или бартер. В останалите случаи имаше два начина да се избегне. Даващият магьосник можеше да се откаже от правото на услуга чрез устна уговорка. За целта даващият и получаващият си разменяха репликите „Даром“ и „Вером“. В магьосническия свят се държеше на устните уговорки, но въпреки това не бе желателно да приемаш даром от човек, комуто не вярваш. В такъв случай се използваше социално установеното, символично подаване на жълта стотинка.