— Добре тогава — заключи Свилен. — Ще се срещнем тук веднага щом някой има новини даже и да са незначителни, дадено?
— Дадено — каза Белота. Сетне козирува шеговито и хвана бирената си халба — явно десетте му минути за сериозен разговор бяха изтекли. — Ама че работа — поде той с твърде приповдигнат глас, — докато се усетя, и бирата ми се стопила.
— Ами аз?
Всички се извърнаха към Игнат. Той беше един от малкото останали последователи на времегьосническата школа3. Открай време си изкарваше прехраната с часовникарство и материята на времето го интересуваше повече от всякакви социални занимания. При все това нямаше против да се отбие през „Свраката“ за малка ракийка, последвана от голяма наливна.
— Ти стой в бойна готовност, разбра ли? — смигна му Белота. — Потрябва ли ни помощ, веднага ще ти се обадим. Сега обаче някой, ако може, да викне новото сервитьорче! Голям симпатяга.
Иза помаха на чернокосото момче. То забърза към масата им — едва се държеше на крака под две пищно отрупани табли.
— Да? — попита с треперещ глас. — Какво ще бъде?
— Нека аз — каза Иза.
Тя издърпа с два пръста верижката на врата си и в края ѝ проблесна един тъмночервен яспис. Вътрешността на камъка приличаше на миниатюрна планета с пурпурни скали и каньони.
— Заповядай, Изаура — подкани я шеговито Белота.
Доста посетители на кръчмата си бяха отнесли пердаха заради подобни шеги. За свой срам магьосницата беше кръстена на класическата сапунена опера „Робинята Изаура“. Беше обмисляла да смени името си официално, но това изискваше доста бюрократична бумащина — а магьосниците не обичаха да се занимават с документация4.
Иза изгледа изпод вежди Белота и залюля ясписа наляво-надясно. Сетне изрече с тон, нетърпящ възражения:
Ясписът засия в бледочервено, огря лицата на останалите и за секунди освети очите на сервитьора.
— Добре дошли в „Гадната сврака“ — каза той сънено, — какво ще желаете?
— Здравей, млади момко — отвърна Иза с неприсъща за нея любезност. — Ще бъдеш ли тъй добър да ни донесеш четири хладни бири? И изнеси тия бутилки, май че са останали от предните клиенти.
— На вашите услуги — каза момчето и покорно събра бутилките. След това закрета към бара със застрашително олюляващи се в ръцете му табли.
— Голям бакшиш заслужава момчето! — викна Иза след него.
— Бакшиш ли? — каза Свилен. — Горгоната изобщо няма да му плати след всичката бира, която раздава на аванта в момента.
Иза сви рамене и прибра амулета в ризата си. Сетне каза с обичайния си, не чак толкоз деликатен глас:
— Тя си е виновна. Да не беше уволнявала предната сервитьорка само задето се занимавала с вещерство.
Глава 2
Момче и шишарка
Свилен изчака вратите на трамвая да се отворят и се стовари на най-близката седалка. Вече се беше стъмнило и нямаше много пътници. „Само да не се качи някоя окъсняла контрола“, помисли той и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Изкара парче оръфана кафеникава кожа, вяло наподобяваща портфейл, и измъкна от него билетче. За щастие, билетчето вече беше зараснало и по хартията бяха останали само леки вдлъбнатини.
Свилен продупчи билетчето, прибра го обратно в портфейла и се сгуши до парното. Така наречените безценни билети бяха не от обикновена, а от самовъзстановяваща се хартия. Малките процепи, които перфораторите оставяха по тях, зарастваха след няколко часа.
Билетчето на Свилен беше от последната партида, произведена в София. За съжаление, тогавашните билетчета доста се различаваха от сегашните и приличаха на изрязани от първолак с ножичка. На билетчето с червено мастило пишеше СД „ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ“, последвано от цена, която сега звучеше като шега — 4 стотинки. Все пак при по-податливите на внушение контрольори номерът минаваше, защото хартията беше напръскана с миражна есенция. За останалите Свилен си имаше допълнителни заклинания.
Той облегна глава на мръсния прозорец. Не му беше нито до контроли, нито до глоби. Загледа върволицата от светлини, които трамваят лениво подминаваше.
„Саабир е изчезнал безследно“, помисли си — още не можеше да възприеме тази новина.
Двамата не се познаваха толкова отдавна. Арабинът беше пристигнал в София преди близо две години. Свилен го откри малко след това — съвсем случайно, докато кръстосваше Вътрешния град в търсене на магическа активност. Саабир беше изкарал голям късмет, че го намери тъкмо той, а не някой здрачник. Или може би още тогава го бяха надушили? Дали не го бяха дебнали и наблюдавали през цялото време?
3
Времегьосничество, наричано още време-магьосничество — традиционна магическа школа, която се занимава с мистериозната материя на времето.
4
Преди време, вдъхновена от окъсняла мания по шейсетте и връзката си с една британска фея, магьосницата дори настояваше да ѝ викат Аура. Сега и над това название тегнеше неписана забрана.