Заклинанието продължи още няколко страници, които на Бриян се сториха към стотина. Завърши подобаващо с „Пускам ви, фрактали, мисията ви е изпълнена“. А сетне дойде неловкото мълчание, в което Бриян трябваше да сподели впечатленията си. Той се почеса по главата и каза:
— Интересно. А каква точно е мисията на тези… фрактали?
— Ама че си и ти, Брияне — изсумтя Деса. — Абсолютно нищо не разбираш!
Тя си взе чашата, стана и се запъти към бара. Изглеждаше подозрително доволна от себе си. Бриян сви рамене и довърши купичката си с крем брюле. След това се облегна и се разплу в стола. Живееше при здрачниците само от няколко седмици, но вече се състезаваше с Морков по пухкавина.
В ресторанта беше толкова топло, че можеше да заспи на мига. Трябваше обаче да изчака Ванина, за да си вземат такси. По пътя тя щеше деликатно да го подпита дали най-сетне си е избрал учител, и да му предложи да го запознае с още някой именит здрачник.
Бриян усети, че се задушава. Не можеше да си свали якето — във вътрешния джоб Морков се занимаваше с остатъка от салатата. В „Грандьор“ не допускаха животни, но предпочиташе да не оставя Морков в къщата. Каквито бяха изискани готвачите, като нищо щяха да го направят на „фламбиран хамстер по провански с пъдпъдъчи яйца“.
Един сервитьор мина и взе празната купичка. Изправени като роботи, членовете на персонала щъкаха неуморно из залата. На фона на бляскавите гости изглеждаха невзрачно въпреки официалните си униформи. Бриян забелязваше в погледите им същата празнота, която първо откри у прислугата на Ванина. Те бяха немагьосници и подозираше, че паметта им е замъглена от заклинания за забравяне. Не че имаше някакви доказателства — никой сред здрачниците не говореше открито за това.
Не можеше да издържи тук и минутка повече. Изправи се и тръгна към изхода. Пианистът свиреше финалните акорди на някакво ноктюрно.
Щом Бриян излезе, гласът на Деса го извика от тъмното:
— Ей, искаш ли малко?
Стоеше до глинените саксии с икебана и пушеше джойнт.
— Непълнолетен съм — уведоми я Бриян за пореден път.
— Все тая — каза тя и се закашля. — Къде си мислиш, че отиваш?
— Стана ми горещо, ще се поразходя малко.
Достатъчно беше да изрече думите, за да осъзнае, че лъже. Нямаше само да се поразходи. Сви юмруци, за да запази самообладание. Усети гъделичкането на косъмчетата на ръцете си… Вълнението на бягството.
— Не се бави. Тая вечер уж аз отговарям за теб.
— Дадено.
Бриян тръгна надолу по улицата. Пъхна юмруци в джобовете на якето и вдиша дълбоко. Тук въздухът беше по-чист, отколкото долу в града.
Проклетият избор продължаваше да го преследва като сянка. Зорник или здрачник, здрачник или зорник? Не искаше да свърши като изпадналите магове от „Свраката“ — да се жалва по цял ден, че градът го е провалил, и да си дави несгодите в ракия. Не искаше и да използва силата си като нечестен таен коз или за да потъпква другите по пътя си.
„Каквото и да говорят за зорниците — помисли си, — те поне не омагьосват хора, за да им слугуват. Омагьосват само неопитните сервитьори, за да им носят безплатна бира.“
Не се примири да бъде зорник. Сега не можеше да се примири и да е здрачник. Отново бягаше, макар че се беше зарекъл да не го прави повече. Бягаше от всяко място, на което попадне — дори от онези места, които свикваше да нарича „вкъщи“.
Бриян се застави да спре. Дали трябваше да заглуши вътрешния си подтик и да се върне в ресторанта? Или пък да продължи напред? Надолу, отвъд павираната гърбица на тясната уличка, блестяха разноцветните светлини на центъра. Той си представи твърдия, но удобен матрак на старото легло до скрина; безвкусното, но приготвено специално за него сутрешно кафе. Представи си постоянно сменящата мястото си книжарница, масата до камината в „Гладната сврака“, безполезното безценно билетче на Свилен. Изведнъж ужасно му домъчня за тези дреболии.
И тогава Бриян взе своето решение. Нощта около него оживя — вятърът подухваше тихо, а Морков спеше спокойно във вътрешния джоб на якето му. Отново беше вечер за бягство.
Глухо потракване разсея мислите му. Бриян се обърна назад и се опита да различи източника на шума. Светлината на нощните лампи беше по-слаба от свещ а улиците под тях тънеха в лепкав сумрак.
— Ти сериозно ли… — прошепна Бриян.
Стори му се, че по паветата един бастун потраква и се мята наляво-надясно. Трудно виждаше по-надалеч в мрака — в онази част на улицата лампата едва мъждукаше. Но можеше да се закълне, че към него лети цилиндър, следван неотлъчно от някакви други вещи.
Бриян беше виждал много неща в магическите части на София, но нищо подобно. Пламнал от любопитство, той се запъти към процесията от левитиращи вещи. Морков неспокойно се намести в джоба му.