— Каква странна вечер… — каза си Бриян.
Даже не знаеше колко прав ще се окаже.
Глава 17
Следата
Изгарящата нощна лампа жужеше тихо и монотонно. От време на време угасваше напълно за секунда. В далечината се чу протяжният вой на вързано куче. След малко откъм хотел „Грандьор“ се зададоха бързи, насечени стъпки.
— Къде отиде това лекенце сега? Само да го намеря…
Деса не носеше яке и търкаше длани, за да се стопли. Не беше очаквала да стои толкова дълго навън. Бяха минали двайсет минути или един час, нещо такова. Ванина щеше да я направи на две стотинки, ако не откриеше малкия.
— Брияне — провикна се. — Къде си?
Отговор не последва. Нещо май че се размърда в сенките на отсрещните къщи.
— Брияне… или както ти е там името, веднага ела тук!
Деса се запъти към сенките, но като че ли и те се запътиха към нея. След това се размиха по асфалта като течен мрак, а отгоре им вместо фигури се понесоха летящи предмети.
Движеха се в редица един след друг. Лъскав цилиндър. Дървен бастун. Хромирана запалка. Метален пръстен. Бейзболна шапка. И черна папийонка.
— Мамка му — прошепна Деса. — Знаех си, че оня дилър от „Дървеница“ смесва тревата е някаква гадория.
Отдавна не беше имала толкова интензивен трип. Разтърси глава силно, ала видението не изчезна. Напротив, предметите стесниха кръга около нея, а издължените сенки ги следваха неотлъчно.
Из мислите на Деса се прокрадна споменът за някакви нападения, за новия вечерен час. Точно така, трябваше да се пази от нещо опасно, а момчето да пази двойно повече.
— Прецакана съм — промърмори.
Бриян се беше озовал на пътя на тези сенки. Сигурно изобщо нямаше да го намери. Никой нямаше да го намери.
— Чакай малко — каза си тя. — Значи не ми се привижда… Сериозно съм прецакана.
Деса се насили да събере цялата си налична концентрация. Не беше много.
— Сега ще ви дам да се разберете, тъпи сенки!
Протегна напред ръка и насочи към мълчаливите, приближаващи предмети своя розов пръстен:
Камъните падат, върху теб се озовават!
Улицата под краката ѝ се разтрепери и с гръмко прокашляне изплю две-три павета. Магьосницата с треперещи пръсти ги повдигна на около метър, а след това ги запрати напред с всичка сила. Успя да уцели няколко от предметите, но паветата не затрудниха особено настъплението им.
— Добре тогава — изсумтя Деса. — Щом класическата магия не действа, да видим как ще ви понесе нещо по-модерно.
Тя отново насочи амулета си към невидимите врагове и зарецитира:
Почти беше стигнала до средата на заклинанието, когато сенките нападнаха. Хватката им беше задушаваща и в мълчаливото движение нашепваше нещо отчаяно, като вик за помощ. Докато се мъчеше да им избяга, Деса забеляза промяна във въздуха. Над главата ѝ се оформиха малки, почти красиви и напълно безполезни фигурки от вятър.
— Мамка му — въздъхна тя, докато потъваше в смъртоносната прегръдка на сенките. — Това заклинание вярно е голяма глупост.
След Друг мост Свилен се върна на онова мрачно място, което вече добре познаваше. Отчаянието го прие с отворени обятия. Мястото си беше резервирано за него още от заминаването на Грета, даже от по-рано, и водеше само в една посока — надолу.
Свилен за кратко беше отказал цигарите, докато Бриян живя при него. Сега пак пропуши, взе и да пие повече — в общи линии се предаде. Трябва да е по-лесно да се предадеш на нещо, отколкото да се бориш ежедневно с него, нали така?
Оказа се, че не е нито по-лесно, нито по-трудно — беше просто никакво. Свилен сякаш виждаше света през обърнат наопаки времеви мехур — времето вън течеше нормално, но вътре бе изцяло спряло. Рядко ставаше от леглото, край което се беше оформила крепост от фасове и бутилки. Понякога отиваше до кухнята, потънала в мръсотия, за да провери дали има нещо останало за ядене. Всяка връзка с тялото му беше прекъсната: само през екрана на зрението той още наблюдаваше безучастно какво се случва наоколо. Нищо не се случваше.
Хлебарките спряха да се страхуват от него, а и той не им обръщаше внимание. Взимаше от кухнята каквото му попадне, и се връщаше в спалнята си. Там щорите бяха винаги спуснати. Електронният часовник, покрит от дебел слой прах, редуваше часовете по червеникавия си циферблат. Часовникът имаше радио и Свилен понякога го пускаше, за да заглуши караниците на съседите.