— Маг-милицията ли? Те дори отказват да признаят все още, че има връзка между изчезванията. Да ги оставиш да си вършат работата, е все едно да излезеш нощем на пуста улица и да викнеш „Убийте ме!“.
Ванина го изгледа и кимна.
— Именно. Затова трябва ние да се заемем.
Свилен не отвърна нищо. Допи набързо кафето и доколкото можа, събра мислите си. След това си пое дълбоко дъх и се гмурна във Вътрешния град.
Ако Следата не тръгваше от собствения му глезен, като нищо щеше да я пропусне. Бронзовата нишка бе тънка като косъм, а на места съвсем изчезваше. Полетя след нея в хаотичната, флуоресцентна нощ над Вътрешния град. Следата го поведе надолу по тромавите улички, набраздили прегърбения бункер на „Редута“. Мина край нямата пряка на „Лъжовна“ и се спусна над спретнатите сгради по „Хан Омуртаг“.
През Борисовата градина сви към Попа, от „Графа“ продължи към площад „Македония“, последва трамвайните линии и се изкачи по „Цар Борис Ш“. Мина край болници, пицарии и парк „Славия“, високи панелки, разпадащи се къщи, пазари и закусвални…
Щом стигна до „Княжево“, нишката се оплете в лапите на една рошава котка. Беше заспала в старо одеяло, хвърлено пред стълбите на стара къща. Следата потъваше в мълчаливата вътрешност на къщата. Нямаше никакви оттенъци от скорошна магическа активност.
Свилен отвори очи.
— Знам къде е.
Ванина взе дамската си чанта и затършува из нея.
— Ще извикам такси. Кажи ми адреса…
— Няма нужда — прекъсна я Свилен. — Нощният трамвай минава оттам.
Ванина го погледна така, сякаш ѝ беше казал: „Дай ми парите и кредитните си карти“. Надали беше ползвала 32, откакто бяха скъсали.
В трамвая нямаше други пътници. Двамата седнаха един зад друг и първите няколко спирки прекараха в мълчание. Накрая Ванина прошепна с треперещ глас:
— Мислиш ли, че е все още жив?
Свилен се обърна назад и я изгледа с почуда. Постара се да прозвучи далеч по-уверено, отколкото се чувстваше:
— Разбира се, че е жив. Ванина, това момче е далеч по-силно, отколкото изглежда. Видя какво направи на Друг мост.
Тя присви неуверено устни. Беше вперила поглед в надрасканата с графити пластмасова седалка, но сигурно виждаше нещо съвсем различно и доста по-страшно.
— Провалих се — каза. — Главните здрачници решиха, че момчето е прекалено ценно. Че щом ти си му пробудник, трябва да го приласкаем на всяка цена. Не че съм играла по свирката им, наистина опитах да се сближа с него. Животът става доста по-объркващ, когато магията се намеси — особено за един тийнейджър. Бриян обаче не искаше да има нищо общо с нас. Мисля, че много бързо осъзна каква грешка е допуснал…
Ванина видимо потрепери, преди да продължи.
— Майната им… Изобщо не трябваше да се съгласявам. Винаги следвам заръките на главните, без дори да кажа „гък“.
— Заради тях ли си се обвързала с онзи… Вренхорт… как му беше името?
Ванина присви устни.
— Не можеш да го запомниш — дал е сума ти пари за някакво заклинание, което пази името му в тайна. Надут пуяк… главните искаха да се сближа с него само за да закрепим отношенията си със северните здрачници. Всичко е само за пред камерите.
Една сълза се спусна надолу по бузата на Ванина и тя погледна към някогашния си любим.
— Аз носех отговорност за Бриян. Не трябваше да го изпускам от поглед, Свилене. Съжалявам.
Свилен нямаше сили да ѝ прости, поне не сега, но знаеше, че разкаянието в очите ѝ този път е искрено. Насили се да се усмихне.
— Минало-заминало. Бриян обаче може да се нуждае от помощ там, където ни води Следата. Дори да е трудно, дори и да е невъзможно, длъжни сме да се подготвим за битка. Съгласна?
Ванина кимна и се разтърси из чантата си за носни кърпички. Нямаше време за отчаяние. Луната зад мръсните прозорци на трамвая беше болнаво бледа. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го спомена…
Следата се виждаше още няколко дни след смъртта на човека в края ѝ.
Глава 18
БУРЕНОСНА
Когато Бриян тръгна към странните летящи предмети, в далечината залая неспокойно куче. Нещо малко и меко се блъсна в краката му и почти го събори на земята. Той стисна шишарката в ръка и погледна надолу готов за битка.
В краката му обаче стоеше не друг, а сивата котка — същата котка, която беше подгонил онази сутрин в „Редута“! Бриян се наведе и огледа каишката ѝ. Кръгъл метален медальон, също тъй сивкав, висеше от края ѝ. За миг му се стори, че различава в медальона умалено небе, мрачно и облачно.
— Ето какво видях онази сутрин — прошепна той. — Това е някакъв вид магия, която не познавам.
Котката измяука и Бриян я погали между ушите.
— От доста време не сме се виждали, Сивунже. Какво те води насам?