Тя се протегна нагоре. Побутна крака му с лапа и проточи врат, сякаш търсеше нещо по-интересно за гледане. При вида на летящите предмети очите ѝ се разшириха. Котката измяука пронизително към Бриян — опитваше се да му каже нещо.
— Какво има, Сивушке, от тези предмети ли се изплаши? — попита момчето. — И аз не съм виждал такава магия преди.
Котката обаче се провря под пръстите му и побягна в другата посока.
— А, не — възропта Бриян. — Този път няма да ми се измъкнеш!
Той обърна гръб на предметите и последва котката надолу по склона. Под примигващата светлина на почти изгорялата лампа спряха шест сенки. Няколко минути не помръднаха. След това, заедно с прилежащите им предмети, се спотаиха в мрака на близките сгради. Мълчаливото заклинание, което ръководеше движенията им, още не бе утолило апетита си. Старите сенки щяха да заспят едва след като създадат една нова. Откъм ресторанта на хотел „Грандьор“ прозвучаха стъпки…
Но Бриян вече се беше изгубил из кръстосаните на зигзаг улици. Сивата котка вървя дълго, но винаги по земята и достатъчно бавно, та да я следва той. Понякога дори спираше да го изчака. На два пъти отиде да се отърка в краката му, когато Бриян вече бе твърде уморен да продължи. Проклинаше всички апетитни ястия, с които го угояваха готвачите на Ванина.
„Трябва да науча някое заклинание против умора — мислеше си момчето, докато креташе напред със сетни сили. — И да проверя дали летящите килимчета наистина съществуват“
Вече не беше сигурен в коя част на града се намира, когато Сивушка спря. Пред тях се изправяше тъмна триетажна къща — една от онези къщи, които дотолкова се сливат с околността, че обикновено никой не ги забелязва. На стълбището имаше изхвърлено старо одеяло.
Котката измяука силно. След малко входната врата се отвори. На прага застана ниска, възрастна жена. Лицето ѝ бе покрито е бръчки, фини като паяжина, и широка усмивка. В очите ѝ гореше онзи игрив блясък, присъщ на децата и шегобийците. Но най-впечатляващото във външния ѝ вид бе косата — съвсем светлосива, почти бяла и стигаща до земята. Вързана на дебела, тежка плитка, тя се виеше зад гърба ѝ като опашка на котка.
— Най-накрая дойде — каза старицата толкова уверено, че Бриян се зачуди дали не я познава отнякъде. — Колко се радвам да те видя!
Той не отвърна на усмивката ѝ. Напоследък му беше писнало от гостоприемни магьосници, които се радват да го видят.
— Защо котката ме доведе тук?
— За да те спаси, разбира се. Явно си бил в голяма опасност, щом е решила да ти покаже пътя. — Тя вдигна сивата котка, която доволно се разплу в ръцете ѝ. — Ах, сладката ми писана, каква добра работа свърши! Ще трябва да ти измислим някакво пиршество, пилешки дробчета или рибешки главички, напълно заслужено…
Котката се превърна в желе и замърка доволно. А Бриян замисли трескаво. Нима онези летящи предмети наистина бяха искали да го наранят? Нима котката действително го беше спасила? Но най-вече: можеше ли да се довери на поредния непознат?
— Коя си ти? — попита той.
Жената, заровила лице в мъркащото сиво кълбо, се засмя и протегна ръка към него.
— Съвсем си забравих обноските! Казвам се Буреносна, но ми викат баба Буря. Приятно ми е, Брияне.
Момчето се здрависа с нея — ръката ѝ беше кокалеста и топла, миришеше леко на готвено.
— Но хайде влизай — подкани го тя. — Виж кое време стана, а навън е голям клинч.
Той погледна към вратата. Водеше към тесен коридор е вито циментирано стълбище. Увери се, че може бързо да изкара шишарката от джоба си.
— Добре. Но преди да приема поканата ти, имам още един въпрос. От зорниците ли си, или от здрачниците?
Баба Буря пак се усмихна, но този път съвсем леко, невидимо почти. Влезе навътре в коридора, докато продължаваше да чеше свилата се в прегръдката ѝ котка.
— Нито от едните, нито от другите — отвърна. — Сигурно не си чувал за магьосниците като мен. Наричат ни мъглици…
Бриян спа дълбоко и дълго. Когато се събуди, от кухнята го посрещна обещаваща миризма. Печката бумтеше, а отгоре къкреше картофена яхния.
Сивата котка го видя и веднага се завря в краката му.
— Здравей, Сивушке — поздрави я Бриян сънено.
Буреносна обикаляше печката и избираше подправки от една лавица е бурканчета. Каза, че „Сивушка“ е хубаво име, но повече ще подхожда на крава.
— Тази писанка се роди единствена сива в котилото, всички останали бяха шарени — каза тя. — Веднага разбрах, че трябва да я кръстя Живак. Бях я взела за котарак отначало! Но в крайна сметка така си и остана: Жива. Не звучи толкова сиво, колкото Живак, но ми харесва, отива ѝ някак. Пък и е почти като заклинание — „да ми е жива и здрава!“.