В двора на къщата имаше още няколко котки, но те не бяха домошари като Жива. Качваха се горе само когато идваше време за хранене. Следобед Буреносна им даде малко котешка храна и ги изпъди: „За днес толкоз! Яхнията не е за вас, глезльовци — чакаме гости“.
Бриян не попита кои са гостите. Чувстваше се толкова удобно в тясната кухня, че не му се искаше денят да свърша. По някое време се покатери на покрива и целият град се разгърна пред очите му.
София вече бавно се приготвяше за сън. Това беше един град на непрестанен залез, на вечно привършване. По планинските скули безоблачното небе се топеше в плахо розово. Експлозията от цветове, присъща на залеза, вече тлееше в ъглите на хоризонта — различаваха се само белите контури на някаква съвсем деликатна четка.
Баба Буря се подаде през открехнатия прозорец.
— Първо вземи чая — каза, — а сетне одеялото.
Бриян се поколеба и не помръдна.
— Ох, все забравям — затюхка се жената. — Даром.
— Вером — отвърна той и пое в ръка горещата порцеланова чаша.
След като я остави между керемидите, взе и мекото зелено одеяло.
Макар ниска и слаба, Буреносна бе много жилава. Набра се без проблем по рамката на прозореца и се изкачи до него на покрива. Носеше огромен кафяв пуловер, който ѝ стигаше чак до глезените. На краката си имаше шарени шушони — също като пуловера нейно лично производство. Връхна дреха или одеяло за себе си не носеше. Явно не ѝ правеше впечатление хладният въздух.
— Ах, залезът — въздъхна Буря и се протегна към прозореца за своята чаша чай. — Такава красота…
Бриян я огледа с любопитство. По всичко личеше, че дължи живота си на тази ексцентрична старица и нейната котка. Оказа се, че далеч не е първият магьосник, погнусен от вечно враждуващите зорници и здрачници. Този вид магьосници се наричаха мъглици и всички страняха от тях. Според Буреносна мъглиците нямаха нищо против, защото обикновено бяха саможиви по природа.
— В интерес на истината — обясни му тя, — всеки, който не е част от двете фракции, автоматически става мъглик. Ние нямаме нито общи цели, нито шайки като другите две фракции. И в никакъв случай не сме се обединили около силата на мъглата или нещо подобно. Ала повечето хора изпадат в ужас само при мисълта, че не знаят как да ни нарекат. Веднага щом един маг излезе извън установените категории, го причисляват към някоя нова. Иначе всички се паникьосват. Тъй че ако решиш, че не искаш да си зорник или здрачник, ти остава само да бъдеш мъглик.
— Мисля, че искам да бъда мъглик — изведнъж каза той. — Но все още не съм сигурен…
Буря се усмихна и отпи от чая си.
— Какво виждаш, щом погледнеш града, момчето ми?
Той обходи с поглед панорамата пред себе си.
— Виждам блоковете. А също и сателитните чинии, дърветата. Малки човечета по терасите си и джобни колички, наредени по улиците.
— Добре — каза Буря. — Сега затвори очи и ми кажи отново какво виждаш.
Бриян затвори очи.
— Имаш предвид да кажа какво чувам?
Гласът на магьосницата отвърна в тъмното:
— Какво чуваш, какво усещаш — всичко. Опитай се да почувстваш града е всичките си сетива.
— А, ясно, искаш да вляза във Вътрешния град…
— Не, момчето ми. Забрави Вътрешния град. Забрави зорниците и здрачниците и всички школи, заклинания, въпроси, летящи предмети и прочие дивотии. А сетне си спомни онази безименна, необуздана магия, която познаваш още отпреди ритуала за пробуждане.
Този път Бриян разбра какво имаше предвид Буря. Постоянното учене на магьоснически понятия и прийоми го беше обогатило, но и ощетило. Той се мъчеше да побере в рамките на наученото всичко ново, на което попаднеше.
Бриян остави чашата чай върху керемидите и отпусна ръце на свитите си крака. В мрака заблещукаха светлините на града, който се бореше срещу налягащата го умора.
— Магията не се побира в думите, които използваме за нея — прошепна Буря. — Тя е извън думите и извън нас, по-голяма е от нас. Понякога обаче имаме щастието да я докоснем. Духът на магията е непокорен — същото важи и за територията.
— Да — засмя се Бриян. — Започвам да виждам. Само че… как да разбера територията, без да я вместя в думи или заклинания? Какъв друг начин има?
— Магията е музика. Свикнали сме да следваме потока на думите, които я контролират. Но ако пренебрегнем навика, можем да се отдадем на ритъма, да го оставим да ни води по течението. Знаеш ли какво чувам, щом се заслушам в София?
— Какво?
— Джаз.
Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз — жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо.