— Да — каза тихо, за да не заглуши ритъма.
— Сега ми кажи какво усещаш.
Бриян понечи да заговори, но ритъмът го изпревари. От устата му заизлизаха думи, свободни като танц и свързани като мелодия, нечии думи, които не можеше да контролира:
— Гледам града и го виждам. Затварям очи и го чувам. Светлините на сградите се размиват, завъртат се една около друга и стават на звуци. Бялото отеква дълго, а жълтото е постоянен, упорит ритъм. Червеното и за миг не може да остане на едно място. Музиката започва и вдигам ръце, очакванията са излишни! Вървя нанякъде, дишам.
Бриян потрепери под одеялото.
— Трамваят се клатушка по релсите и ту забавя, ту забързва темпо. Някой побягва към него — равни, къси крачки — наблизо притичват токчета и задават нов ритъм. В какофонията се включва клаксон на автомобил, аларма на друг, някой подвиква, дете заплаква, жена се смее. Щракане е фотоапарат, щракане е пръсти, звънче на велосипед и шумолящ пакет зрънчо, автоматичен глас от таблото на спирката, тряскане на врата на магазин, сирена на линейка и изпусната на плочките монета, наблизо каканиже просяк, а мъж говори по телефона…
Той вдиша дълбоко хладния въздух, преди да продължи:
— Така разбираш, че слушаш истинска музика — заглушава мисълта ти, увлича те в съзвучие, същински празник! И наистина, работният ден свършва. Полицейски сирени, щракане на запалка, отваряне на вино, някой въздиша, друг киха, жена крещи, момче тананика, бастун по тротоара, трясък на врата от течението, последният слънчев лъч, отнякъде звучи „Аз съм Сънчо“, пронизителни разгонени котки, куче диша тежко, спускат решетките на бижутерия, местят пейка в парка, фонтанът пее, улични лампи пригласят, по стълби барабанят крачета, ръце ръкопляскат…
И изведнъж всичко утихва. Хората пред светофара чакат, чакат сякаш безкрайно. Най-сетне той надава вой, светва в зелено, зеленото на дръвче, на свобода, на бирено стъкло. Вървя нанякъде, дишам. Аз съм малка, недоловима, незаменима част от музиката…
Бриян млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Щом отвори очи, е изненада видя отново познатия покрив, комина, лицето на Буря.
— Никога не бях усещал София по този начин! — промълви той изумен. — Имах чувството, че съм част от някакъв жив организъм.
Зелените пламъчета в очите на Буря танцуваха.
— Предстоят ти още много и все чудни неща, моето момче. Ще видиш.
Бриян я изгледа с изненада. Поколеба се за миг, а след това каза бързо:
— Искаш ли да ми бъдеш учител?
Буря се усмихна.
— Засега трябва да останеш без учител. Между теб и пробудника ти има нишка, без която той не може да стигне дотук. Затова ще отговоря на въпроса ти по-късно.
Бриян поклати глава. Не можа да скрие разочарованието в гласа си:
— Съмнявам се, че ще ме потърси той или който и да е друг. Разочаровах всички, на които им пукаше за мен.
Мъглицата се изправи. На фона на потъмнялото небе Бриян се вгледа в цвета на косата ѝ — беше досущ като изгрялата над съседния блок месечина.
— Не бъди толкова сигурен. Мисля, че много хора все още държат на теб. Дори в момента някой приближава скромната ни къщичка.
Бриян погледна надолу към улицата, но не видя никого. А Буря затвори очи.
— Да. Дори повече от един — потвърди. — Трябва да се подготвим, в случай че гостите ни не са доброжелателни. Амулетът ти е подръка, нали?
Бриян кимна и извади шишарката от джоба си. Буря повдигна вежди от изненада и се засмя.
— Ама че работа. Как ти хрумна да ползваш шишарка за заклинания?
Бриян повдигна рамене.
— Не знам. Имам я, откакто се помня.
— Колко чудно — каза Буря сякаш на себе си. — Момче и шишарка…
Тя се умълча, загледана в нощното небе, сякаш си спомни нещо много отдавнашно.
— Да не би да познаваш и други магьосници е такъв амулет?
— Какво? — сепна се старицата. — О, не, просто се зачудих. Колко странен е животът понякога, не мислиш ли?
— Да — отвърна Бриян. Беше сигурен, че тя премълчава нещо. — Почти през цялото време.
Помисли си, че това всъщност беше най-обикновеният му ден напоследък. Поне засега.
Буря му подаде ръка да се изправи и каза:
— Сега да видим дали гостите ни идват за вечеря, или за битка…
Глава 19
Елементално, Уотсън
Бриян последва Буря надолу по витите стълби. Вратите към долните етажи бяха заключени. Когато слязоха, мъглицата му направи знак и Бриян се долепи до стената. Тя отключи входната врата и посрещна новодошлите.
— Добра вечер, деца! С какво да ви услужа?
— Знаеш много добре защо сме тук.
Бриян веднага разпозна студения, сериозен глас на Свилен. Буря се беше оказала права — пробудникът му го беше проследил дотук. Макар че още му беше ядосан, Бриян се зарадва да чуе гласа му.