— Ти трябва да си Свилен — отвърна Буря. — Моля, приберете амулетите си и заповядайте вътре. Струва ми се, че имаме доста неща за обсъждане.
— Няма да оставим амулетите, преди да се уверим, че момчето е в безопасност — обади се по-силен глас. — Нито ще се поколебаем да ги използваме.
„Ванина?“, учуди се Бриян. Довчера изобщо не би му хрумнало, че двамата му ментори ще преглътнат различията си, за да действат заедно — още по-малко пък заради него.
— Добре, добре, само говорете по-тихо — помоли Буреносна. — Квартирантите ми не са запознати е… магическата страна на живота.
Бриян нямаше желание да говори нито с Ванина, нито със Свилен, поне не тази вечер. Той обаче не се съмняваше в склонността им да изпълнят заканата си към Буря. Затова излезе на прага, като се постара да си придаде непоклатимо изражение.
— Ето ме — каза момчето.
Свилен пристъпи назад от изненада, наведе ръката, в която стискаше доминото си, и промълви:
— Брияне… добре ли си?
— Съвсем добре — кимна Бриян. — Благодарение само на Буря.
— Буря — повтори Ванина, която все още стоеше в бойна готовност. — Чувала съм за теб. Ти си мъглица, нали?
Старицата кимна, а Свилен и Ванина се спогледаха. Не казаха нищо, но от лицата им стана ясно, че още се колебаят дали да ѝ се доверят. Буреносна въздъхна.
— Нека позная. Зорниците и здрачниците вече са изгладили отношенията си и сега обвиняват за убийствата нас, нали така?
— Не сме сигурни, че става въпрос за убийства — отбеляза Свилен.
— О, моля ви — каза Буря с обичайния си мек глас, в който сега имаше и осезаема непреклонност. — Ако изчезналите все още са живи, би трябвало да се молим мъките им да свършат час по-скоро!
Ванина продължи да мълчи, но с бавно движение прибра нагайката си.
— А кого ще обвините, когато и мъглиците почнат да изчезват? — продължи Буря е ръце на кръста. — Може би варненските вещици или пернишките некроманти? А защо не телепатите от Нови Смърч?
Магьосниците пред нея, свели тихо глави, вече не изглеждаха готови за битка. Повече приличаха на деца, прибрали се след неприятна родителска среща, и мъглицата забеляза това.
— Не ви виня, деца. Събитията следват покорно хода, с който са свикнали, също както и хората. Но ние за разлика от събитията нямаме право да забравяме грешките на историята. Някой — или нещо — се опитва да ни унищожи. Нека да не му помагаме, като се избиваме помежду си.
Свилен рязко надигна глава.
— Кой?
Старицата махна с ръка към светещата рамка на коридора.
— Не е безопасно да говорим тук. Влезте.
Постепенно Ванина и Свилен взеха да се държат по-приветливо с Буреносна. Беше ясно обаче, че все още са нащрек. Когато тя им предложи картофена яхния, и двамата учтиво отказаха. Щом Бриян опита своята, Свилен му хвърли неспокоен поглед.
Момчето се хранеше мълчаливо, докато възрастните говореха. Ванина дипломатично пропусна подробностите около скорошните събития — каза само, че Деса е изчезнала. Не беше и нужно да казва друго — Бриян веднага разбра, че тя се е отдалечила от хотела, за да го търси.
Като приключи с вечерята, той отиде в другия край на таванската стая и седна в изтърбушеното, но удобно кресло. Оттам се виждаше прозорецът, който водеше към покрива на къщата.
Лунната светлина галеше керемидите, по които се гонеха в кръг две малки котета. Бриян не можеше — не, не искаше да повярва, че случващото се е истина, а не поредният лош сън. Наистина Деса беше неприятна, разглезена и нахална, но в крайна сметка не беше чак лош човек. По време на престоя си при здрачниците Бриян беше открил, че тя — както и доста от тях — обичаше да шокира околните е помпозни, но празни изказвания.
И ето че изведнъж Деса също беше изчезнала. Нима наистина беше поредната жертва на техния тайнствен враг? И още повече — нима наистина беше убита вместо самия Бриян?
Момчето потрепери, когато си спомни за летящите предмети в далечината. Единствената причина сега да е тук, в удобното изтърбушено кресло, беше навременната поява на Жива. Той забеляза, че и другите в момента обсъждат сивата котка, която мъркаше благо в скута на Буреносна.
— Моята Жива е видяла нападателя няколко пъти — каза тя. — За съжаление, не знам много. Това, което описва, е винаги едно и също — някаква непозната за нея форма на могъщо зло.
Ванина отбеляза:
— И най-жестокият здрачник трудно би могъл да се нарече „могъщо зло“.
— Ако нападателят беше магьосник, Жива щеше лесно да го опише. Освен ако той не я е забелязал и не е направил някоя замъгляваща магия.
— Но кой би сторил това? И защо? — намеси се Свилен.