Свилен опря чело в хладното стъкло, надявайки се да охлади хаоса в главата си. Въпросите, един от друг по-тревожни, се преплитаха с откъслечни спомени. Тъй като Саабир не говореше български, Свилен се зае да му преподава. Така постепенно взеха да се разбират добре помежду си. Арабинът му сподели, че е дошъл в София заради проблеми с дубайската магическа гилдия. Бил допуснал голяма грешка — други магьосници били пострадали заради него. Трябвало да си тръгне, за да избегне допълнителни жертви.
Свилен няколко пъти го беше подпитвал за тази „грешка“, но не разбра повече. Пречката не беше в езика, а в нежеланието на Саабир да говори по темата. В крайна сметка не беше изключено именно тази „грешка“ да го беше последвала, да го беше издирвала през последните две години. И да го беше открила тъкмо когато се бе почувствал отново в безопасност.
Щом Саабир понаучи български, започна работа в дюнерджийницата. Беше точен и работеше повече от колегите си, но никога не се надуваше, затова всички го харесваха. Свилен знаеше, че само нощем понякога „грешката“ от миналото се завръщаше. Тогава Саабир или прекарваше нощта в кошмари, или изобщо не спеше. Свилен се стараеше да го държи под око и от време на време ходеше да вечеря в дюнерджийницата. Запозна го и с останалите от „Свраката“, която се превърна в любимо място на арабина.
След това Грета замина и Свилен спря да се вижда със Саабир. Всъщност спря да се вижда с всичките си познати. Пропускаше даже петъчните срещи в „Свраката“ — за пръв път от доста години насам. Видя своя приятел само още веднъж.
Онзи ден се случи хубаво време — скоро беше валял сняг, земята беше чисто бяла, небето — синьо. Свилен живееше в „Редута“, а от там до Сточна гара не беше много път. Не че би излязъл от къщи, ако не се тревожеше за Саабир. Слезе пеша до Сточна гара и хладният пейзаж го изпълни с топлина. Не беше излизал навън няколко дни, може би дори седмица.
Саабир го посрещна с умореното, но доволно изражение на човек, отброяващ минутите до края на работния ден. Радваше се да го види и го отрупа с каквото свари — бургер, фалафели, айрян. Той упорито отказваше да вземе пари от Свилен с довода, че без помощта му изобщо не би имал работа.
След края на смяната двамата седнаха в кварталната кръчма. Поръчаха си бира и вдигнаха наздравица. После Саабир каза:
— Знам, че Грета вече я няма. Сигурно ти е трудно.
Свилен кимна, без да отвърне нищо. Два часа и три халби по-късно вече не се чувстваше толкова зле, със Саабир следяха мача по телевизията и се шегуваха с немагьосниците, насядали наоколо. Подпита арабина на няколко пъти какво става с него, но той само повтаряше: „Добре, всичко е много добре“. Беше ясно, че не иска да безпокои Свилен с проблемите си.
Шумът на отварящите се врати стресна магьосника и го извади от унеса. Той погледна навън, където мигаха светлините на казино с грозни фигури на фараони отпред. Оставаха още две спирки до неговата.
Споменът беше незавършен и това го ужасяваше. Има хора, с които знаеш, че няма да се срещнеш отново, поне не скоро. Тогава споменът за последната ви среща — на летището или от двете страни на автобусен прозорец — е пълен с важни детайли. Споменът за вечерта, когато Грета си тръгна, беше цялостен. Събирането на багажа. Изброяването на причините. Жалкият опит за караница. Но последното му виждане със Саабир беше съвсем обикновена среща — пиянска, приятна, приятелска. Пъзел с няколко липсващи парченца в единия край.
Внезапна суматоха в трамвая прекъсна мислите му. Свилен обърна глава и видя, че пътниците бяха наобиколили момче със смешна черна пелерина и брезова пръчка в едната ръка. В другата му се беше свил риж плъх. Момчето замахна с пръчката, предизвиквайки одобрителни подвиквания от зяпачите. Сетне изрецитира с театрален тон:
— Абра-кадабра, сим-салабим! Фокуси-бокуси… гръм яко дим!
От върха на пръчката наистина изпуфтя кълбо сив дим. Момчето триумфално вдигна ръка.
— Вижте — извика една старица, стиснала от напрежение чантата си с все сила. — Хамстерът лети!
И наистина над ръката на момчето рижият гризач бавно се олюля във въздуха. Не изглеждаше никак развълнуван от чудото на полета си, само примигваше с очички и дъвчеше нещо.
Тази сценка разсея Свилен от мрачните му мисли. Дали момчето беше магьосник, или просто илюзионист? Клонеше към второто, защото истински магьосник не би ползвал заклинания за излишни спец-ефекти и летящи гризачи. „Освен ако не е… самоук?“, помисли Свилен и огледа момчето.
То слушаше хвалбите на пътниците, докато се кланяше със свита зад гърба ръка. Навярно имитираше известните фокусници от екрана, от които беше понаучило и други трикове. Носеше очила с кръгли рамки и рошавата му черна коса се нуждаеше отчаяно от подстрижка. То отметна с небрежен жест един кичур, а на челото му се открои белег във форма на светкавица. Тук вече зрителите изпаднаха в захлас и взеха да ръкопляскат с все сила.