Между високите призрачни блокове крачеше женска фигура. Трудно си проправяше път през мократа пръст и постоянно се обръщаше назад, като че ли я следяха.
Щом отново погледна през рамо, нещо наистина се появи на тъмната улица. Не бяха хора, макар че локвите наоколо отразяваха нечии сенки. Дървен бастун оставяше отпечатъци в калта. Следваха го други предмети, сякаш случайно подритнати от вятъра.
— Не — извика жената и побягна напред. — Не!
— Ей, наркоманчета жалки — провикна се някой от последния етаж на блока. — По-тихо, че ще извикам ченгетата. Дванайсет часът е вече!
Жената се провикна, без да спира:
— Помоощ!
Но от последния етаж на блока повече нищо не се чу.
Жената излезе на улицата и я пресече на бегом, макар че чак в далечината проблясваха автомобилни фарове. Високите блокове останаха зад гърба ѝ и тя продължи напред през пустото поле. Потънало в мрак, то не отразяваше сенките преследвачи. Предметите обаче продължаваха търпеливото си настъпление.
Останала без дъх, жената извика отново:
— Помощ!
Калта тук бе още по-дълбока — при всяка крачка тя едва повдигаше ботуши. Покрета още известно време и накрая спря. Пред нея се разливаше каменният насип на железопътната линия, а наоколо стърчаха сухи храсти. В далечината се издигаше стената на парк „Бакърени гробища“.
Жената наведе глава. Дишаше тежко. Погледна към мълчаливите, празни предмети, които вече бяха съвсем близо.
— Три… Две… — прошепна Ванина. — Едно.
Тя изкара от ботуша си черната нагайка и със замах разполови въздуха.
Небето изсвири пронизително. Изтъкани от повей на вятъра, няколко коня се втурнаха към предметите. От околните храсти изскочиха останалите магьосници, насочили амулетите си. Над сенките заваля град от заклинания, те обаче бързо се опомниха и заотстъпваха. Иза се опита да ги подчини на волята си:
Петър, периферът, също имаше контрол върху околните — той помагаше на Иза, но заклинанията му звучаха като едва доловим шепот. За съжаление, техните противници устояваха на заклинанията за контрол, които само затрудняваха движенията им. Другият магьосник, който не участваше пряко в битката, беше Игнат. Опитваше се да попречи на сенките да избягат, като забавяше времето около тях. Тримата магьосници успяха достатъчно да затруднят противниците, а междувременно останалите атакуваха.
Тамара обстрелваше предметите с дъжд от огнени куршуми, а Белота — с остри железни карти. Аркади като лицекрад не беше особено опитен в магьосническите битки, но пък си го биваше в ръкопашния бой. Той беше направил заклинание, от което ударите му се стоварваха с прецизната болезненост на остриета.
Разбрали, че бягството им е осуетено, сенките предприеха неочаквана промяна. Те се издигнаха вертикално и тъмните им очертания добиха плътност. С леко потрепване сенките се наместиха в шапките, пръстените и ръкавиците си.
— Божичко — прошепна Игнат. — Що за изчадия са това?
Свилен замахна с доминото си и запрати няколко камъка по най-близката сянка. Тя потрепери, но продължи напред.
— Не знам — отвърна той. — Но със сигурност нямат нищо общо с Бог…
Бриян не беше от особена полза. Биеше се с просто заклинание, уместно наречено „горелка“. Тъй като почти нямаше опит със стихийни магии, беше помолил Свилен да го научи на това. Справяше се достатъчно зле, за да изключи вероятността да е от огнената школа. Огнената струя, която създаваше с шишарката, беше къса и краткотрайна, затова той повтаряше думите като развален грамофон: Злото нападни, с огън го сломи… Злото нападни, с огън го сломи… Ако не друго, поне успяваше да се защити саморъчно от атаките на сенките. Даже успя да опърли до пепел тази с баскетболната шапка.
За пръв път от много време насам вътрешният джоб на якето му беше празен. Беше оставил Морков в дома на Буреносна въпреки нежеланието на гризача, който никак не харесваше котешката атмосфера на къщата. Бриян обаче не искаше да го взима със себе си по време на операция „Капан“.
— Брияне, зад теб! — извика някой.
Момчето се обърна стремглаво е приготвен за „горелка“ амулет. Но думите на заклинанието заседнаха в гърлото му.
Сянката пред него беше висока точно колкото Деса. Имаше и нейните телесни очертания. И за да няма никакво съмнение, създанието протегна ръка напред. Носеше розов пръстен е близалка.
Бриян отвори уста, но вместо думите за „горелка“, от нея излезе следното: