— Деса… Прости ми. Толкова съжаляв…
Призрачната ръка го сграбчи още преди да довърши. Бриян взе да се задушава. Не усещаше пръсти — само безкрайния хлад, ужасяващата им сила. Отново опита да промълви заклинанието, но от гърлото му излезе единствено хриптене.
Като в просъница той чу наблизо гласа на Свилен:
Пробудникът протегна ръка към сенчестия двойник на Деса и буря от каменни буци се изсипа отгоре ѝ. Бриян разтърка освободеното си гърло и жадно пое дъх. След това се обърна към Свилен и е усилие прошепна „Благодаря“.
— Винаги — кимна магьосникът и продължи да се бори със сянката.
Двете шайки действаха заедно, като добре споен механизъм, и всичко вървеше по предварително уговорения план. Ванина беше привлякла сенките, доказвайки странната им слабост към стихийници. А обелското поле беше достатъчно пусто, та операция „Капан“ да не привлече излишно внимание.
Сенките нямаха шанс срещу обединените усилия на маговете. Съпротивляваха се, но силата им се таеше главно в омагьосаните предмети. Бяха ли унищожени, сенките значително отслабваха и само един силен удар ги превръщаше в кълбо черен, безобиден дим.
Така изчезваха една подир друга. Накрая Бриян и останалите магьосници се спогледаха, задъхани и поопърпани, и видяха, че във въздуха няма останали летящи предмети.
Тамара презареди револвера си и попита:
— Свършиха ли?
Бриян внимателно обходи е поглед притихналата пустош. Понечи да отвърне, но внезапен вик прекъсна затишието:
— Шибана сянка!
— Иза! — провикна се Белота и забърза към посоката, от която идваше викът — Къде е?
Магьосницата лежеше в калта, свита на кълбо.
— Побягна натам — каза тя и посочи към бетонната стена на гробищата.
Няколко от магьосниците мигновено потеглиха нататък, но Бриян отиде при Иза. Белота вече се беше привел над нея и я гледаше угрижено.
— Какво стана? — попита той.
Иза изпъшка.
— Шибаната сянка ми разряза крака е нещо…
Белота внимателно посегна към раната, а Иза нададе гневен вик.
— Прекалено е тъмно — каза той.
Бриян се приведе и насочи напред амулета си. Използва единственото заклинание за светлина, което знаеше:
Шишарката засия в бледожълтеникаво. Прясната рана зееше широко отворена и кървеше обилно.
— Хич не изглежда добре — проплака Иза.
— Дръж се — каза Белота и я хвана за подмишниците. — Ще те закарам в най-близката болница.
Иза само кимна и изсумтя тихо. Хвана се за магьосника и се помъчи да се изправи. Някъде в далечината прозвуча свирка на влак. Фар на локомотив проблесна на хоризонта и очерта фигурите на накуцващата Иза и придържащия я Белот.
— Ето го! — извика Тамара.
Куршумите ѝ полетяха към гробищната стена. Нападателят на Иза бягаше в същата посока. Силуетът му трудно можеше да се различи в мрака, но определено не приличаше на сенките. Докосваше с крака земята и дълго наметало се развяваше зад гърба му. Това беше не сянка, а човек от плът и кръв.
— Повелителят на сенките… — прошепна Бриян.
Белота водеше Иза към улицата, за да я качи в някой от преминаващите автомобили, но двамата едвам кретаха. Вместо да последва останалите, Бриян се провикна към тях:
— Аз ще ида с Иза и Белота.
Ванина спря и погледна към стената, накъдето бягаше мистериозната фигура. След това извика:
— Не, трябваш ни. Аркади, иди със зорниците до болницата!
— Не — каза Аркади, — искам да хвана оня гадняр и да му видя сметката! Малкият да отиде.
Ванина поклати глава.
— Не е ясно кога, нито дали ще се върнем. Ако нещо се случи с мен, имам нужда от лицекрад, за да се погрижи за делата ми.
Аркади изсумтя недоволно.
— Няма да оставя Тамара.
Сестра му, вече далеч напред, извика:
— Ще ме оставиш и още как! Или ще ти напълня задника със сърбящи патрони.
Аркади възнегодува шумно, но все пак отиде при Белота. Придържайки Иза от двете страни, двамата забързаха ход към улицата. Бриян тръгна след останалите магьосници.
Влакът вече приближаваше, трополенето му отекваше из широкото поле. Само Игнат още не беше преминал железопътната линия и бавно креташе в калта. Щом Бриян стигна до него, попита:
— Да те изчакам ли, дядо Игнате?
— Благодаря, момче — каза магьосникът и махна с ръка. — Тръгвай, бързай след другите.
Бриян се поколеба и продължи към релсите, обградени от ситни светли камъчета. Вече беше от другата им страна, когато му хрумна да каже на Игнат:
— Внимавай за влака!
— Внимавам, внимавам…
Фаровете на локомотива обляха в яркожълто времегьосника. След минута търчане Бриян настигна другите. Свилен дишаше тежко, приведен напред.