— Повелителят на сенките — каза Бриян — къде е?
Свилен поклати глава.
— Изпуснахме го.
Ванина простена тихо. След това повдигна нагайката си. Ръката ѝ трепереше.
— Но те се завърнаха — каза тя.
Тамара изпсува и отново презареди револвера си. Товарният влак профуча край тях и освети гробищната стена, по която пълзяха сенките. Същите сенки, които магьосниците вече бяха победили. Прилежащите им предмети търпеливо зарастваха.
— Как е възможно? — попита Бриян.
Не можеше да повярва на очите си.
— Амулетите — каза мрачно Свилен. — Пръстенът на Деса, запалката на Саабир… Убили са магьосниците, но продължават да ползват силата на техните амулети.
— А магьосническите амулети са почти неунищожими — довърши мисълта му Ванина.
— Тоест…? — рече колебливо Бриян.
Вече му прилошаваше само при вида на безизразните им, размити лица. Беше стиснал шишарката тъй силно, че люспите се впиваха в кожата му.
— Тоест — обясни Тамара — сме прецакани.
— Игнат — присети се Бриян. — Той изостана…
„Трябваше да го изчакам“, помисли си и погледна към вагоните. Между тях различи времегьосника, ала той не беше сам. Няколко от сенките го бяха наобиколили.
— О, не — промърмори Свилен.
Побягна назад, към влака, който още се точеше със скрибуцане през релсите. Само след няколко крачки обаче Свилен се блъсна в нещо, изсумтя и се строполи в калта.
„Какво има във въздуха?“, почуди се Бриян и последва пробудника си. Той изглеждаше леко зашеметен, но на пръв поглед не и видимо ранен.
— Игнат. Спаси го! — прошепна Свилен и посочи към товарните вагони.
Бриян установи с ужас, че между тях вече изобщо не може да различи стареца. Изправи се и протегна ръка напред, но някаква стена възпря движението му — хладната невидима преграда, в която Свилен се беше блъснал.
— Има нещо във въздуха — каза той.
— По дяволите — прошепна Тамара. — Заложил ни е капан.
Тя насочи револвера си към стената на гробищния парк. На върха ѝ се изправяше тайнственият повелител на сенките. Носеше черна мантия, качулка напълно скриваше лицето му. Течението от преминаващите вагони развя ръба на мантията.
— Да видим дали обичаш парализиращи куршуми.
Тамара стреля няколко пъти, без да ѝ мигне окото. Повелителят на сенките потрепери леко, щом куршумите го достигнаха, но не реагира по друг начин. Дори повдигна ръка, показвайки, че далеч не е парализиран. Носеше дълги, черни ръкавици.
Движението на ръката му разкри истинския вид на невидимата преграда. Кръг от ниски, зелени пламъци обгради изненаданите магьосници. Свилен бавно се надигна, потърквайки чело. Ванина яростно размаха нагайката, но капанът не се отвори. Бриян различи с периферното си зрение Петър, който също се мъчеше да намери изход.
Тамара се изсмя кисело и свали револвера си. Куршумите, както и заклинанията, не можеха да пробият магическата преграда. Бриян видя как последният вагон на среднощния влак изчезна в полето. Отдалечаващите се светлини огряха няколко сенки, които вече прескачаха релсите и приближаваха. Ала Игнат не се виждаше никъде.
— Магическа преграда — каза Тамара. — Можеш да влезеш в кръга, но не и да го напуснеш.
— Но откъде е знаел повелителят? — недоумяваше Бриян. — Това беше нашият капан.
Той продължаваше да се оглежда, но никъде не откриваше времегьосника. Единствено привиденията търпеливо обграждаха хванатата натясно плячка, вееха се като призрачни ветрила из въздуха. Тамара повдигна рамене.
— Капан в капана, не помниш ли? Магьосникът пуснал мишката на свобода, а тя му казала: „Не аз, а ти си в капан“.
По челото на Бриян избиха хладни капчици пот. За отрицателно време магьосниците се бяха превърнали от победители в губещи. Макар че не виждаше лицето на повелителя на сенките, беше сигурен, че се подсмихва самодоволно.
— Трябва да открием Игнат — прошепна момчето.
Свилен положи ръка на рамото му и каза още по-тихо:
— Не е нужно, Брияне. Той вече откри нас…
— Какво? — попита момчето.
Искаше му се отговорът да не беше тъй очевиден. Една сянка, прегърбена, но по-дълга от останалите, вървеше към обградените магьосници. В безтелесната ѝ, почти течна ръка проблясваше нещо кръгло и златно. Джобният часовник на Игнат.
Бриян стисна силно очи в жалък опит да прокуди неоспоримата действително ст.
— Не…
Хладната пот се смеси е горещата горчилка в очите му. Имаше определени моменти, в които Бриян се надяваше, че всичко наоколо е кошмар. Тогава нещо го парализираше също като магьоснически куршум и Бриян искаше единствено да се събуди от кошмара е крясък… Годините минаваха, а тези моменти тъй и не престанаха. Постепенно обаче Бриян научи нещо много важно за тях: ако се молиш да се събудиш, значи не сънуваш.