Той изгледа поред магьосниците, които промърмориха в съгласие. Белота, козирувайки, викна: „Тъй вярно, старшина“. Щом Свилен спря поглед на Ванина, тя леко му кимна. Двамата бяха решили тайно от останалите, че няма да избягат, ако нещата загрубеят. Битката с повелителя на сенките щеше да приключи тази вечер — или за него, или за тях.
Магьосниците прекосиха останките и спряха пред стената на съседната къща. Тухлите ѝ бяха опушени и покрити със сухи растения, гъсти като животинска четина. Свилен ги отмести с ръка и разкри тъмния, хладен вход към нямата пряка. Насочи напред амулета си, направи знак на другите да го последват и влезе. „Дано Петър да има достатъчно време, за да изпълни своята част от плана“, помисли си.
Първото, което се набиваше на очи в нямата пряка, беше липсата на осветление. Уличните лампи или бяха изгорели20, или бяха изпочупени. Второто учудващо нещо бе липсата на дъжд. Капките се сипеха между тъмните силуети на сградите, но се насъбираха на нивото на покривите — възпираше ги някакъв прозрачен щит.
— Това е доста сложно заклинание — прошепна Ванина.
Преди да тръгнат насам, Свилен бе влязъл във Вътрешния град. Обиколи улиците на „Надежда-8“, по които тлееха тук-там като изсъхнали петна следи от магическа дейност. Щом обаче стигна кръстовището на немите преки, не откри нищо: нито настояща магическа активност, нито остатъци от скорошна. Това често се срещаше при обикновените улици, но на няма пряка можеше да значи само едно — някой се беше постарал да прикрие следите си. Без съмнение същият някой, който бе изпочупил лампите и беше спрял дъжда с магия. Свилен си спомни старата поговорка: „Една магия може и да е случайност, но където има две, ще има и трета“. Той направи знак на Белота.
— Карто за игра, дай ми светлина — каза магът и вдигна ръка.
Картата, която държеше, в миг блесна като двоен фенер.
— Боже мили — промълви Свилен.
Стените на околните сгради бяха опожарени, на места между тухлите зееха дупки като усти с потрошени зъби. Някои входни врати бяха разбити, а други просто липсваха, прозорците — също. През рамките им се виждаха полусринати стени, изгорели мебели, опожарени картини… Нищо чудно, че в никоя от сградите не светеше. Жителите ги нямаше. Свилен не смееше да гадае какво се е случило с тях.
„Как е възможно това? — помисли си. — Как никой не е видял тези улици и не е уведомил милицията?“ През ума му премина даже по-плашеща мисъл: може би други магьосници вече бяха видели разрухата, но не бяха сторили нищо? Може би дотолкова бяха свикнали с нея, че им се струваше част от обичайния градски пейзаж?
— Какво е това? — попита Бриян.
По стените, които сочеше, беше надраскано нещо неразбираемо с въглен.
— Не ги гледай! — отвърна рязко Свилен. — Това са… не са човешки надписи.
Един поглед му бе достатъчен, за да разпознае езика по порутените стени. Помнеше го от времето, което беше прекарал с Ванина — от гримоарите в библиотеката ѝ, които никой съвестен зорник не би отворил. Изобщо не приличаше на човешки език, а на следи от нокти, рани, кошмарни засъхнали следи от кръв.
Нямаше съмнение, че са попаднали на правилното място. „Или на неправилното място — спомни си Свилен, — но в правилното време.“
Белота запрати светещата карта към улицата. Яркият лъч освети сградата вляво и уличните плочки. След това продължи нагоре по дясната сграда и изчезна сред отскачащите в мрака капки. В лъча се виждаха и нечовешките надписи, и следите от разрушение.
— Колко е красива светлината — прошепна някой в мрака, а след това пристъпи напред.
Повелителят…
Диплите на дългата му мантия припламнаха в обсега на картата. Качулката му се раздвижи, без обаче да разкрие лицето отдолу.
— Но не можем да я оценим без мрак, нали? — продължи той. — В ярката светлина на деня никой не тъгува за слънцето.
Повелителят направи още една крачка напред и пристъпи в линията на светлината. Вдигна се облак прахоляк, блестейки като златни стърготини.
— И яснотата носи наслада само ако преди нея е имало несигурност, търсене… С други думи, за мен е удоволствие.
Той бавно свали качулката си.
— Не — каза Бриян.
Свилен усети как сърцето му се сви, сякаш някой го бе хванал е щипки за лед. В хладния мрак една по една се появиха още по-хладните, мрачни сенки. Техният повелител повдигна ръка и се усмихна.
Беше Игнат.
Глава 23
Страшен дъжд ще падне
Свилен не можеше да повярва на очите си.
— Игнате — каза той. — Но… ти умря. Всички бяхме там, когато сенките те хванаха.
20
Това бе малко вероятно — зелените крушки, ползвани за немите преки и другите обществени магически места, не бяха обикновени. Все още се ползваха същите крушки, поставени в началото на XX век, и те в съвсем редки случаи имаха нужда от смяна. Ако първоначалният им мощен енергиен заряд се изчерпеше, крушките продължаваха да се захранват от частичните остатъци от заклинания, извършвани наоколо.