— Типични магьосници — отвърна повелителят. — Толкова сляпо се доверявате на външния вид. Твоят приятел Игнат наистина е мъртъв, и то отдавна. Той беше първата ми жертва, когато дойдох на територията ви. Трябваше ми човешко тяло, преди да се захвана за работа. А миличкият дядо беше такава лесна мишена…
— Мамицата ти — процеди през зъби Белота.
Хвана в ръката си нова карта, която лумна в гневни сини пламъци. Останалите магьосници се заеха да редят заклинания и отвсякъде изскочиха амулети. Цветовете на разразяващата се магия блестяха в мрака като шарени електрически змиорки. Откроиха се сенките зад повелителя, обкичени с амулетите на своите жертви. Свилен тихомълком призова от земята няколко къса счупено стъкло.
— Беше доста удобно да се навъртам край вас в кожата на Игнат. Обсъждахме заедно всеки следващ ход, а аз се смеех вътрешно. Дори участвах в капана, който толкова самонадеяно ми скалъпихте. Нима наистина това са най-добрите магьосници, които София може да предложи? За назидание реших да ви разиграя малката сценка със смъртта на старчето…
— Стига празни приказки — каза Тамара.
Тя насочи револвера си към съществото, което носеше кожата на Игнат, и попита:
— Какво си ти?
— Добър въпрос. Но вместо да обяснявам надълго и нашироко, мога просто да ви покажа…
Повелителят свали наметалото си, а заедно с него и плътта се отдели от тялото му, сякаш беше просто целофанена опаковка. Свилен не беше виждал такъв демон преди, дори през времето, прекарано със здрачниците. Но не се съмняваше, че е създание на най-тъмната и безнадеждна нощ.
Под кожата на своята първа жертва демонът приличаше на буца полувтечнена лава. Кожата му, гладка и бляскаво черна, леко сияеше. Зад устата и тънките процепи на очите му непрестанно се движеше оранжево-червена магма. Жилите и вените по голото му тяло пулсираха в същия течен огън.
Демонът махна с пръст към бившата си кожа и тя се сгърчи като горяща хартия. Вместо пушек от нея излезе сянката на Игнат — дълга, сива, размахваща златния джобен часовник. Тя покорно се присъедини към настъплението на своите събратя.
— И тъй — каза със страховита усмивка демонът, — след като си поговорихме, е време за действие…
Следвайки невидимата му команда, сенките нападнаха.
На обелското поле, далеч от мястото, където бяха инвокирани, сенките не разполагаха с цялата си сила. Тук, сред порутените сгради и демоничните надписи, те бяха по-бързи, по-плътни и по-силни. Магьосниците за сметка на това се биеха отчаяно, без умисъл и елегантност, като осъдени на смърт. Това носеше неистово удоволствие на демона.
— Точно така, ползвайте си всичките жалки заклинанийца! — крещеше той. — Нищо не може да унищожи моите сенки — та те изобщо не съществуват!
Свилен знаеше, че проклетият демон е прав. Не можеха да унищожат сенките — пишеше го в откъса, който Амос им беше пратил21. Но и нямаше нужда да ги унищожават напълно, трябваше само да ги разсеят и да ги държат под око, за да не се възстановят едновременно.
Следвайки тази тактика, Свилен и другите магьосници напредваха съвсем внимателно, за да не попаднат в лапите на привиденията. Но и повелителят никак не си поплюваше. Използваше примитивна, но жестока магия — наричаше се магмена — за която Свилен беше чел, но никога не бе виждал на живо. Всеки човек, достатъчно глупав да я опита, би изгорял в жестоки мъки. Заклинанията извираха право от дланите на демона, приличаха на хищни змии и обгаряха всичко, което докоснат. Той не използваше амулет и не произнасяше нищо. „Само най-умелите заклинатели го могат — помисли си Свилен. — И петимата да го нападнем едновременно, нямаме шанс.“
Той спря поредната атака от лава е една ръждива греда. Из порутените сгради поне имаше достатъчно материал за нападение и отбрана. „Не е и необходимо да го побеждаваме — утешаваше се Свилен. — Просто ще го изгоним обратно там, откъдето е дошъл.“
Огледа нямата пряка, но от Петър нямаше и следа. Той трябваше да им даде знак кога е безопасно да насочат демона към кръстовището на „Дъждовна“ и „Вироглава“. Кръстовищата бяха много удобно място за прогонване на демони, стига да успееш да ги примамиш.
Защитното заклинание беше поизцедило Свилен, но въпреки това той сипеше върху повелителя непрестанни атаки, за да задържи вниманието му. Искаше — и най-вече Бриян — другите да останат встрани от пътя му. „Не трябваше да му позволявам да идва“, помисли си Свилен. Ядосваше се на самонадеяността на момчето, а още повече се ядосваше на себе си, че тъй лесно му позволи да участва в битката. Но магьосниците бяха твърде малко, за да се лиши току-тъй от още някого. На Друг мост Бриян вече беше показал изумителни за начинаещ умения.
21
„Ала знайте, че тъй призованите привидения мъчно биха били прокудени, освен от пръстите на друго привидение. В крайна сметка кое заклинание ще съумее да прокуди нещо, дето го няма?“ Из „Знайни и незнайни вълшебства от цял свят и отвъд“, Н. Райнов