Свилен се изправи и си пое дъх. Сега предстоеше трудната част. Трябваше възможно най-бързо да отведат демона до кръстопътя. Магьосникът се концентрира и описа с ръка дъга, събирайки всички вехтории, останали наоколо.
— Не!
Викът на Бриян отекна из улицата. Но това не беше гласът на момчето, което тъжи за домашния си любимец. Беше онзи глас от вечерта е караниците и чая, от вечерта на Друг мост. Гласът на момчето, изгубило търпение и надежда.
— Достатъчно! — извика Бриян.
Мощна вълна помете вехториите по улицата, а е тях и самия Свилен. Объркан, той погледна към останалите, но и те се бяха строполили в прахта. Никой от тях не беше предизвикал ударната вълна.
Бриян се изправи. Тялото му вече не трепереше. Дори се стори на Свилен висок, пораснал, някак застрашителен. Беше протегнал ръка нагоре, сякаш се опитваше да достигне невидимия похлупак над покривите. От шишарката извираше сребристо сияние.
„Невъзможно“. Свилен тръсна глава.
Когато Бриян проговори отново, гласът му беше тих, но въпреки това прокънтя във всяка стая на всяка сграда по улица „Дъждовна“.
— Какъв е смисълът от свят, пълен е магия, ако е също толкова мрачен и гаден като обикновения? Какъв е смисълът от магьосници, ако те се различават от другите хора само по това, че могат да правят заклинания?
„Невъзможно“, повтори Свилен. Щом отново погледна младежа, шишарката беше добила лъскаво сребристи контури. Протегнатата му нагоре ръка — също. Свилен прерови наум всякакви спомени и древни текстове, за да открие друго възможно обяснение за странната трансформация. Такова обаче нямаше. Тези лъскави контури бяха контурите на огледало.
Бриян сведе ръката си и тръгна напред е бавна крачка.
— Какъв е смисълът — продължи той — от самата магия, щом и е нея, и без нея тези, които обичаш, накрая те напускат?
— Направо ще си изям шапката — поклати глава Белота. — Само да имах шапка…
— Това не може да е истина — прошепна Ванина. — От двеста години насам не се е раждал огледален магьосник.
Дори повелите лят на сенките беше впечатлен.
— Сега вече ме сварихте неподготвен. Нямах си идея, че пикльото е огледален магьосник. Но като ви гледам физиономиите, не съм сам. — Демонът се извърна и махна делово е пръсти. — Както и да е. Сенки, убийте първо него.
Сенките хищно се нахвърлиха върху Бриян. Той обаче не се наведе под задушаващата им тежест, не падна, дори не потръпна. Каза с глас, гладък като огледало:
— Няма как заклинание да унищожи тези сенки. В крайна сметка те не съществуват — те са просто обречени пионки в налудничава игра. Единственото, което може да ги смири, е истината за това, в което са се превърнали.
Бриян протегна ръка към привиденията. Амулетът му вече не изглеждаше като шишарка, откъсната от първия срещнат бор. Приличаше на произведение на изкуството — диамант, в който всяка люспа лъщи със собствен цвят.
Бриян промълви някакви думи, които Свилен не разбра и не можеше да разбере. Никога не беше чувал Бриян да казва подобно заклинание, а подозираше, че и младежът не го бе чувал. Онази сила, от чийто потенциал Свилен се опасяваше, изведнъж се беше отключила. Не беше сигурен, че сега пред него стои онзи младеж, когото собственоръчно бе пробудил.
Сенките застинаха във въздуха. Пред тях изникнаха причудливи огледала. Свилен онемя — огледалата висяха във въздуха по същия начин като сенките. Приличаха на вертикални локви, на вади от сълзи. Сенките се вгледаха с изненада в отраженията си и се стъписаха. Повдигнаха ръце към замъглените си лица, заопипваха ги невярващо. Погледнаха амулетите си и помъчиха да се отърват от тях.
За пръв път Свилен чу мълчаливите слуги на демона да издават звук. Протегнаха ръце нагоре и нададоха такъв вой към небесата, че околните сгради потрепериха. Продължаваха да ридаят, докато очертанията им съвсем се размиха. Разпаднаха се като мътна, вряла вода, излята на улицата. Димът им се разсея в мрака заедно с последния им вопъл за милост.
За съвсем кратко демонът се усмихна. Сетне лицето му се разкриви в зловещо изражение. Свилен не бе сигурен кое от двете го ужаси повече.
— Това беше забавно — призна повелителят. — Ако знаех, че момчето е огледален магьосник, щях да измисля нещо по-жестоко. Но винаги са ми допадали игрите на сенки.
Той погледна към Бриян, който стоеше насреща му непоколебимо. Почти не си личеше как войнствено изпъчените му гърди се задъхват. Нито как шишарката вече не блести чак толкова силно.