Нишката невидимка, която Бриян беше направил, се стегна около краката на демона и той се строполи с трясък насред пентаграмата. Очертанията на магическия кръг се изпълниха със зеленикава светлина. Демонът закрещя от болка.
— Проклето жалко магьосниче — провикна се той. — Измами ме!
Свилен го доближи и огледа пентаграмата за празно място, през което демонът би могъл да се измъкне. За щастие, всички символи и черти искряха в яркозелено.
— И знаеш ли коя е най-хубавата част? — каза му Свилен. — Това заклинание се ползва за борби е козли.
Викът на демона се превърна в злокобен смях. Той вече не се намираше напълно тук — пространството в пентаграмата го засмукваше като плаващи пясъци и повелителят бавно потъваше там, откъдето беше дошъл. Връщаше се в някое измерение, което хората бяха свикнали да виждат само в най-страшните си кошмари и между белите стени на психодиспансерите.
Свилен внимателно доближи ръба на кръга и прошепна:
— Защо? Защо дойде?
От демона вече бяха останали единствено глава и ръце. Той ги използва, за да се усмихне и да посочи нагоре.
— Мисли за мен като за предупредителен гръм…
Свилен вдигна очи. Водата се събираше в невидимия похлупак над сградите като в купа, а дъждът продължаваше с пълна сила. Преди демонът да потъне между зелените очертания на пентаграмата, той каза:
— Страшен дъжд ще падне…
След това изчезна. С него си отидоха и проклятията над двете неми преки. Адските надписи се свлякоха като мокър пясък от стените. Уличните лампи наоколо взеха да проблясват на пресекулки. А звездите като че ли грейнаха по-ярко.
— Бързо, направете „брезент“! — извика Свилен.
Той протегна ръце над неподвижното тяло на Бриян и изрече:
От отсрещната страна Ванина хвана здраво ръцете му и повтори заклинането. Магическият брезент ги обгърна точно преди насъбралата се вода да се изсипе отгоре им. Като внезапно освободен водопад тя се разплиска силно във всички посоки. Магьосниците се скупчиха около Бриян и насядаха по земята. Макар че заклинанието ги беше опазило почти сухи, целите трепереха.
Ванина огледа опожарените дрехи на момчето и не можа да сдържи сълзите си. Свилен едва сдържаше своите.
— Пулсът му е стабилен — каза той. — Трябва му само малко време, но ще се възстанови, ще видиш… Ще бъде герой.
Ванина разтвори обгорената ръка на Бриян. Почернелите остатъци от шишарката изпаднаха във влажната пръст. Тя неочаквано сграбчи Свилен и се разрида тихо.
— Горкото момче — поклати глава Тамара. — В една и съща вечер изгуби и фамилиара, и амулета си…
От края на брезента се чу тихият, все тъй спокоен глас на Петър:
— Няма защо да се тревожите. Това все пак е първият огледален магьосник от двеста години насам…
Магьосниците се умълчаха, посърнали и изтощени, край неподвижното тяло на Бриян. Свилен погали утешително Ванина и се замисли колко лесно е понякога да излезеш от собствения си кошмар, стига да има за кого да го сториш. Дъждът продължаваше да шумоли по магическия брезент. В далечината се чуха сирените на маг-милицията.
Заедно с повелителя си бяха заминали и заклинанията, укриващи магическата активност на улица „Дъждовна“ — сега във Вътрешния град нямата пряка блестеше във всички възможни цветове.
Магьосниците не казаха нищо повече, докато маг-милицията не ги откри. Щяха да минат часове, преди да осъзнаят, че в крайна сметка са победили.
Глава 24
Без амулет
Бриян отвори очи. Почти не се изненада, когато видя пред себе си надвисналия като видение Тъмен замък. Небето над вълшебната гора беше сиво, а планината — мълчалива. Той седеше на брега на езерото, в което вече нямаше патици.
Силно го болеше дясната ръка — най-меката част на дланта, където обикновено стоеше амулетът му. Сега обаче шишарката я нямаше. Той разтвори длан и за миг му се стори, че вижда повърхността на огледало. След това обаче дланта се върна към сивкаво-черния си обгорен цвят и вид на първобитна скулптура.
Бриян събра кураж и се наведе над водата. Не го посрещна непознато или променено лице. Беше си той — измъчен, недоспал, леко пораснал. Не магически пораснал като в онзи сън, където брадяса и се превърна в зъл магьосник — просто пораснал. Малко, но всъщност не чак толкова.
Странно движение привлече погледа му. Бриян бръкна по навик в джоба си, но не откри шишарката. Извърна рязко глава, готов да се изправи пред летящи предмети, чудовища, демони… Беше просто Морков. Хамстерът притича до него и се повдигна на задните си лапи. В предните въртеше обелен орех.