— Ама ти наистина си се постарал да влезеш в роля, а? — каза Свилен. — Сега остава да ми кажеш и че си сирак.
На мига се засрами от глупавата шега и понечи да каже нещо, но Бриян го изпревари.
— Не, нашите са си живи и що-годе здрави. Но вече не живея с тях, в Студентски град съм.
— Много добре. Така де, радвам се…
Свилен реши, че е крайно време да спре да плямпа глупости. Трябваше да се заеме с ритуала, затова положи ръце на раменете на момчето и прочисти гърлото си.
— Брияне, затвори очи и постави шишарката между дланите си. Може да ти се стори, че времето тече по странен начин, че пространството се променя или нещо друго чудато се случва. Игнорирай го, не оставяй нищо да те отведе надалеч от този миг — това е най-важният миг в живота ти поне засега.
Бриян реши да не се противи повече и затвори очи. Свилен направи същото. Сетне каза със спокоен, напевен тон думите, които всеки магьосник е чул веднъж и ако е бил късметлия, е повторил поне още веднъж:
Докато Свилен говореше, мракът се сгъсти. Наоколо плъзна някаква особена хладина като онази, която те посреща на влизане във влажно мазе.
Двамата чуха далечна музика, която ги подканваше да се раздвижат и разсънят, и усетиха допира на стотици невидими пръсти по гърбовете си.
Свилен отвори очи. Целият свят изглеждаше по-светъл и истински, макар че се намираха на същата пряка. Бриян въртеше глава наоколо с поглед на новородено. В очите му Свилен видя онова удивление, което изпитва само новопробуденият магьосник. Момчето погледна към шишарката, която съвсем слабо грееше между пръстите му в жълтеникава светлина.
— Не мога да повярвам — възкликна.
— Това е остатъчно сияние, скоро ще изчезне — обясни Свилен. — А сега повтори след мен: „Аз, новопробуденият магьосник… обещавам винаги да поставям на първо място и да браня… магическата територия, която обитавам“.
Момчето повтори внимателно думите му. Накрая Свилен кимна и го поведе към светлината на съседната улица. Беше станало доста късно.
— Чакай. Това ли беше всичко?
Устните на Свилен се извиха в уморена усмивка.
— В никакъв случай — отвърна той. — Още нищо не си видял.
Глава 3
Тайните улици на София
Тази вечер от улица „Лъжовна“ излязоха двама магьосници. Бриян неохотно се накани да тръгне към спирката, за да провери има ли още транспорт за Студентски. Свилен го попита къде живее и сбърчи чело, щом чу за общежитието, пълно с познати и още повече непознати хора. Обясни му, че ритуалът на пробуждането може да привлече нежелано любопитство, и предложи на Бриян да му гостува за една вечер. Момчето прие на драго сърце.
Двамата се запътиха нагоре по улицата. Светлината на високите лампи разсейваше сивкавия мрак.
— Да знаеш, че вкъщи почти няма храна — смотолеви Свилен. — Но наблизо има денонощен.
— Няма проблем, не съм гладен — отвърна Бриян твърде бързо, за да е истина. — Само трябва да дам нещо на Морков.
— Това е плъхът, нали?
— Не е плъх, а хамстер.
— Така де. Странно име за хамстер — на собственика си прилича. Що за име е Бриян?
— Откъде да знам, име като име. Свилен да не би да е по-хубаво?
— Свилен идва от „свила“, коприна. Бриян откъде идва?
— Ами… май отникъде.
Двамата се засмяха и продължиха по нагорнището. Постепенно в нощта се стопиха силуетите, а сетне и гласовете им. Целият квартал се беше умълчал, както се случва често в студените вторнични нощи. Даже тайната улица „Лъжовна“ опустя след тръгването на магьосниците. Чак по-късно нещо се раздвижи в сенките на нямата пряка и оттам изскочи грациозна сива котка с очи като изумруд.
Свилен живееше в една от многото трудно различими панелки наоколо. Мазилката в коридора се лющеше като змийска кожа, а асансьорът скрибуцаше призрачно, докато ги водеше към седмия етаж. Бриян обаче едва сдържаше радостта си при този небивал късмет. Беше излъгал Свилен — той не беше студент, живееше временно при познати в общежитието и нямаше представа кога пак ще остане на улицата. В момента Бриян се надяваше, че магьосниците не различават лъжите по-добре от останалите хора.