Спряхме колата и го запитахме:
— Защо плачеш, старче?
— Хи, хи, хи, хи, биха ме.
— Кой те би и защо те е бил?
— Би ме баща ми…
— Где е баща ти?
— Хей го там, пасе стадото.
Заинтригувани, ние доближихме стадото. Около овцете пъргаво претърчва един столетник.
— Добър ти ден, старче!
— Баща ви е стар! — отговаря сърдито овчарят.
— Ти ли си бил оня старик, що плаче край пътя? — питаме ние.
— Е па я го бих, оти да го не бием?
— Ами защо го биеш? Нали е грехота да биеш стар човек?
— Маке, греота било! Оти да е греота? Дете ми е, че го бием, дор душа ми сака!
Коренякът е общественик, той е и благодетелен. Доста са благодетелите, но ще спомена само: Ив. Денкоглу, Сава Филаретов, Васил Чаканов, Ст. Панаретов, Йосиф Ковачев, има и други.
Казах вече, че София е имала три физиономии и два периода на преустройство: София от турско време с нейната чаршия, покрита с асми (днешна Търговска улица), с джамиите около Конака (бившия дворец), турските кафенета с хасърлъци4 едва-едва си я спомням, бях много малък. По-добре помня София, полуразрушена след благоустройствения план на покойния Д. Петков с част паянтови къщи, малки сокачета, които пресичаха дворищата на сегашните квартали.
Необходима беше твърдата и решителна ръка на Д. Петков (Свирчо), за да се съборят всички стари турски бордеи и да стане възможно прокарването на тези прави и модерни улици, на които се радваме днес. Колко чести стълкновения имаше между заинтересовани граждани и властта, докато се реализира драконовската, но благотворна заповед на кмета на София. Колко пъти пожарната команда със своите мощни цицки, изхвърлящи струи вода, трябваше да се намесва, за да пропъди гражданите, които се съпротивляваха на събарянето на техните бордеи. Заповедта биде обаче приложена в цялост и София след тая действително болезнена операция се сдоби с един план, подобен на плановете на всички модерни и благоустроени градове.
По липса на инженери, новата столица започна да се преустройва от майстори-строители македонци и трънчани. Един от тях беше майстор Сотир, строител на Държавната печатница, на старата Английска легация, на зданието на Тодор Бурмов — отсетне част на двореца. Строяха се едноетажни и двуетажни гевгирени къщи за едно или две семейства. От тези сгради, строени след освобождението, има доста пощадени, както при строежите на големите кооперации, така и от бомбардировката; те са обаче толкова малко на брой, че при възстановяването на София след бомбардировката едва ли ще остане някоя.
За пръв път дойдох в София с родителите си през 1889 г. Тогава София броеше около 30,000 жители. Идехме от Пловдив. Хиршовата железница завършваше при Сарамбей (днес — Сараньово5). Връзка между Сарамбей и Белово още нямаше. Ние пътувахме с файтон по цариградското шосе, преминахме мъчно придошлия Искър и когато наближихме ханчето при четвъртия километър, бяхме посрещнати от бащиния ми приятел Тодораки Пешов, доскорошен кмет на София и виден фабрикант на тютюни.
Тогавашната кореняшка аристокрация
След къс престой при ханчето, гдето закусихме, ние продължихме, минахме покрай пепиниерата6 (сега Парк на свободата), после по Цариградското шосе (сега бул. Цар Освободител), покрай Градската градина и излязохме на Куру-чешме (сега ъгъла на ул. Алабинска и бул. Й. В. Сталин), гдето зад една хубава желязна ограда с два портала се намираше конакът на Тодораки Пешов Желявецо, у когото ще гостуваме. Двуетажна паянтова къща, в която след изкачване на 5–6 стъпала се влиза в голям салон. В дясно беше голямата спалня на бай Тодораки и съпругата му тетка Таска. По голямо дървено стълбище се изкачваме в горния етаж, гдето е стаята за гости, в която се настанихме. До нея беше стаята на техния син Пешо, тогава студент в Цюрих. Срещу тези две стаи имаше голям салон — гостна стая, мебелирана с европейски мебели.
Аз, който идвах от Пловдив, където и в най-богатите къщи в гостните стаи нямаше освен добре постлани миндерлици и виенски плетени столове, по чиито плетки жените кидзосваха7 цветя от разноцветна вълна, за пръв път виждах мека мебел: канапета, фотьойли и пр. Оттогава има повече от петдесет и пет години, животът и борбата за къшей хляб ме отвлече по всичките краища на Европа и Африка, аз видях и живях в луксозни жилища и хотели; мобилирани в издържан стил, но детинското ми впечатление от мебелировката, която видях в конака на Тодораки Пешов Желявецо, не може да се заличи.
Конакът на Тодораки Пешов