Тетка Таска и баба Латина
И животът течеше… Старият Тодораки почина. Син му Пешо се ожени за една видна кюстендилченка — хубавата Атина. Сватбата беше истинско тържество в Радомир и в София. Не помня с колко файтона, двадесет, тридесет, може би и повече, тръгнахме за Радомир да доведем булката.
Файтоните се превеждаха от тогавашния полицейски пристав Митович (Инчо), яхнал на бял кон. Три-четири-пет дена — истинско пиршество, каквото можеше да стане само тогава.
Годините минаха, газовите фенери се заместиха от електрическите лампадери, пред конака на Тодораки Пешов мина електрически трамвай, софиянци престанаха да играят хоро по мегданите, оан степ и тангото станаха на мода… в София надойдоха много чужденци, спекуланти и започнаха да купуват скъпо имоти, софиянци се надпреварваха да продават, нашите кореняци се стопиха в тоя наплив от нови хора и… най-старите семейства се изгубиха, забравиха…
Помъчих се да скицирам едно кореняшко семейство, защото всички си приличат и съдбата на всички е една и съща.
Днес кореняци в София мъчно се намират и с малко изключения всички са бедни.
Махалите
Когато чужденецът влизаше в Столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце. На това поле по Великден ставаше голям събор. Там се построяваха стотици шатри и бараки на циркаджии, фокусници, музеи, паноптикуми, феномени, бирарии, кебапчийници, сладкари, големи и малки люлки, стрелбища, бозаджии, халваджии и какво не. Човек се заглушаваше от какафонията на разните музики, оркестри, гърмежи, викове, барабани, песни на румънски и сръбски певачици и поканите, които циркаджиите отправяха към посетителите. Тук беше палатката на Петър Панайотов Гимнастика, по-горе до него клоунът Алберт Щарк с напудрената си мутра, с големите си уста и обкръжените със синьо очи под дебели вежди, отправящ към публиката на развален български език разни смешки. До него в друга палатка е говорящата глава или глава без тяло, по-нататък е цирк с бълхи, жената колос, която носи върху гърдите си на една дъска двама мъже, следва менажерията, картогледачката, овцата с пет крака, морското чудовище, фокусникът, който вади гълъби от цилиндъра и пр. и пр. Въздухът беше изпълнен от миризмата на кебапчета, банички, мекици и дим от огньовете, на които се печеха пуканки. Тоя събор се откриваше на Великден и траеше често десетина дена. След това полето отново се оголваше, стъпканата трева наново израстваше и стадата идваха наново да пасат. Днес това поле е един от най-гъсто населените софийски квартали, а в центъра е болницата „Майчин дом“.
Великденският панаир
В ляво на същия булевард, малко по-долу, почти до ъгъла на ул. „Гробарска“, същият чужденец виждаше друга интересна гледка. Стотина малки бараки, фантастично облицовани с газови тенекета, с врати от амбалажни сандъци съставляваха прочутата тогава циганска махала. По средата имаше малка двуетажна паянтова полусрутена къщичка, в която живееше „царибашията“ или циганският цар. На празното място пред къщичките се излежаваха циганки и циганчета с разноцветни шалвари, които тичаха подир минувачите, за да изпросят една пара: „Чичо, давай ми едно петаче, да ти дава Господ живот и здраве!“
Често по прахоляка на тоя мегдан се разрешаваха циганските спорове, които понякога се израждаха в грозни побоища, от които разтърваните съперници излизаха непознаваеми, окървавени и опрашени. Дълги години софиянци протестираха, че на такова видно място се търпи тоя квартал, но поради „изборни съображения“ (циганите се използуваха от всички правителства) никое правителство не се решаваше да вдигне тоя квартал.
Днес на това място е дирекцията на столичните трамваи и литографията „Балкан“. Единствен спомен, останал от циганите, е циганската механа, която беше прочута със своето хубаво вино, и която и днес се посещава от мераклии софиянци.
Тук-там няколко уединени сгради и ето ни пред „Шарения мост“. „Шарен“, защото дървената му част е била нашарена с българския трицвет. Днешният Лъвов мост е построен през 1890 година. Софиянци, които винаги са обичали да правят вицове, забелязвали, че блестящите на слънцето нови бронзови лъвове нямат езици. Те дълго време разпространяваха вица, че на лъвовете отрязали езиците, за да не могат да кажат колко е откраднато при постройката на моста.