Един от лъвовете „без езици“ на шарения мост
След моста начеваше ул. „Витошка“ (сега бул. „Георги Димитров“) и градът започваше да става по-плътен, като се почне от ул. „Цар Симеон“. На ъгъла на ул. „Цар Симеон“, гдето до преди няколко години беше областният съд, на едно празно място се намираше цирк-театър „Ангело-Пизи“, превърнат по-късно в театър, в който се редуваха български трупи с Тончев (Мебото), Щърбанов, по-късно артист в Народния театър, Фратю Фратев и др. Тук за пръв път Т. С. Тончев представи „Асото Спатия“, пиеса, която имаше голям успех на него време. Играеха се „Сръбско-българската война“, и „Люкреция Боржия“.
По него време и аз страдах от манията да актьорствувам, мания, която своеволно нарекох „скинастения“ и която обяснявам по-нататък. Бях ученик в четвърти клас и скришно от родителите си участвувах с малки незначителни роли в някои пиеси. Тончев и Фратев поставиха пиесата „Люкреция Боржия“, в която благоволиха да ми дадат ролята на един испански благородник. Цялата ми роля се състоеше от четиринадесет думи, които аз казвах в момента, когато Дженарио със шпагата си смъква буквата Б от надписа „Боржия“, за да остане „оржия“. Наближаваше часът за отиване в театъра. Отивам при баща си да му се обадя, че ще отсъствувам, за да видя пиесата.
— Да видиш пиесата ли отиваш или да участвуваш в нея?
— Как… участвувам… Не, татко, отивам да гледам само.
— Тогава на ти 2 лева да си купиш билет.
Взех двата лева и бързо затичах към Ангело Пизи, за да не закъснея. Влязох в сцената и набързо се съблякох. Навлякох едно розово трико, буфнали кадифени гащи с желти копринени нарези, облякох един разкошен испански пурпоан, вързах около врата си бялата широка плисирана яка, избрах си хубава шпага и шапка с дълго червено перо, напудрих си лицето, малко червило, малко синьо под очите, надебелих веждите си и след тоя грим мен ми залепиха едни хубави руси мустаци и брада Хенрих IV. Истински испански благородник. Пушех си спокойно цигарата и с нетърпение чаках да дойде моментът за излизане на сцената. Тоя момент не закъсня, но той ме изправи пред голяма изненада. Когато влязохме групово на сцената и аз гордо отправих поглед към публиката, видях на първия ред столове седнал баща ми с облегната брада върху хватката на шашката си (той беше военен). Краката ми се подкосиха, аз се изплаших. Аз съм бил издаден. В театъра идваше един млад момък от австрийски произход, казваше се Валтер. Той притежаваше магически фенер и поради слабото тогавашно осветление Тончев го ангажираше срещу 5 лева на вечер да осветява сцената със своя фенер. Той се познаваше с баща ми и му съобщил, че аз ще играя. Сега вече разбрах, че, когато ми е давал двата лева, баща ми е знаял много добре, че ще играя и е искал само да провери доколко умея да лъжа. Веднага след моето излизане той е навлякъл шинела си и тръгнал към театъра.
Едва успях да намеря своето спокойствие и чух репликата, която чакаше моите 14 думи. Изрекох ги някак си бързо и без особен патос. Знаех какво ме очакваше. Ето че нашата група напуща сцената. Бързо тичам към ъгъла за събличане, за да мога да напусна театъра преди баща си. Той обаче предвидел това — едва бях стигнал до мястото за събличане, когато малката вратичка се отвори и аз се намерих лице с лице срещу него.
— Няма да се събличаш! ми заповяда той. Хайде с мен!
Той ме хвана за ухото и не го изпусна вече до пристигането ни в къщи: от ул. Цар Симеон, гдето беше театъра, минахме по цялата ул. Витошка (днес ул. Г. Димитров и Сталин) до ул. Неофит Рилски, гдето живеехме. Красива картина: един български офицер, хванал за ухо един испански благородник (не, франкист) и го разкарва от единия край на града до другия, като от време на време го подкарва да върви с един удар на шашката си. Така пристигнах дома, гдето благодарение намесата на милостивата ми майка аз се спасих от по-осезателно наказание за моята лъжа.
Но моите дрехи останаха в театъра. На другия ден, когато се събудих, чудех се с какви дрехи да се облеча, за да отида да върна испанските дрехи и си взема моите. Баща ми вече беше излязъл, когато на пътната врата се позвъни. Евреинът Самуил, който даваше под наем театрални костюми, носеше моите дрехи и искаше да му предам испанските. Размяната стана набързо под непрестанния смях на майка ми и на всички в къщи. Според мен това беше уговорено между баща ми и Самуил.