Такива бяха старите чиновници.
Георги Христов беше скромен счетоводител в бившите „Земеделски каси“, сега Б. З. К. Банка. Много старателен, мълчалив и малко своеобразен. Христов имаше левичарски схващания и затова е уволнен от банката. След известно време стоене без работа той е назначен за началник на бюрото за мерки и теглилки във Видин.
По това време неговият министър Жеко Бакалов предприема обиколка из провинцията. Между другите градове той посещава и Видин. Всички чиновници са в трескаво напрежение около това министерско посещение. Само нашият Христов не взема никакво участие и спокойно стои в канцеларията си.
След официалното му посрещане от кмета, окръжния управител, околийския началник и други видни първенци, министър Бакалов иска да му се даде едно бюро, в което да се настани, за да приема докладите, които ще му се направят. Като най-чисто и най-удобно му се посочва бюрото на началника на мерки и теглилки. Придружен от околийския началник, Жеко Бакалов се отправя към бюрото на Христов, без последният да бъде поне предупреден.
Околийският началник почтително отваря вратата и оставя министра да влезе пръв.
— С кого имам честта да говоря? — запитва Христов, без дори да стане от стола си.
— С вашия министър! — отговаря Жечо Бакалов и му обръща гръб, излиза от канцеларията и грубо тръшка вратата.
Жечо Бакалов се настанява в общината, гдето приема първенците, докато стане часът за банкета. Същата вечер една бърза телеграма уведомява Георги Христов, че е уволнен в интереса на службата.
Времена!
Софийските курорти
Кореняците нямаха обичай да летуват и мъчно се решаваха да напуснат своята София, те можеха да отидат до Враждебна, да прекарат един ден до Горубляне, но вечерта се връщат „у градо“. За повече от един ден те се решаваха да отидат в някой от множеството манастири, които се намират в околността на столицата: Кокаленския, Германския, Кремиковския, Драгалевския, Люлинския Св. Крал или даже Рилския. Тогава те се отделяха от своята любима София за два или три дена. Но за пътуване до Варна и дума не ставаше.
Думата „курорт“ по него време беше непозната за софиянци. Поради оскъдните средства летуването се практикуваше само от по-заможните семейства. Когато те летуваха, казваше се „отиваме на бани“ или „на село“. И бяха прави, защото летовищата, гдето те отиваха, бяха първобитно устроени селца, но много от тях с минерални бани: Княжево, Горна Баня, Панчарево, Банкя и пр. Тези селца не притежаваха никакъв комфорт. Вярно е, че комфортът в нашите летовища и курорти и днес още липсва, но все пак сега се намират тук-таме някои вилички или съмнително чисти хотелски стаи; все пак ще намерите някоя ахчийница50, в която ще има с що да залъжете глада си. Тогава и това нямаше. Селата бяха съвършено неблагоустроени и жилищата в по-голямата си част бяха схлупени колиби, построени от плетища, измазани с кал, някои от тях баданосани с вар. Някои пък като украса бяха нашарени с груби шарки синило, на други висяха връзки с червен пипер, който съхне, а трети по стените си имаха залепени големи кръгли животински фашкии, които тоже съхнеха.
Когато настъпеше летният сезон, селяните се стесняваха, за да могат да отделят една или две стаи, които ще дадат под наем на „граждането“. Самите те през този сезон отиваха да спят било в плевнята, било на чардака, ако има такъв, или около огнището във входната средна стая, която служеше за нещо като перистил51. Повечето от стаите бяха без дъсчен под, а само с набита земя. За такава стая се плащаше 14, 18 до 20 лева на месец. За стая с дъсчен под плащахме по 25 лева.
Поради липса на мобилировка летуването беше истинско преместване на домакинството. В уречения ден, когато ще заминем на село, още в ранни зори хазаинът, който ни е дал под наем стаята, ще дойде пред къщи с волската си кола, и ние започваме да товарим: кревати, дюшеци, юргани, маса, тенджери, чинии, вилици, сандък с бельо, куфари с дрехи и прочее и прочее. По ритлите на колата ще закачим половин дузина виенски столове и една-две дамаджани. Над целия този багаж ще се покачим ние децата със котката, кученцето, а до нас ще седне и прислужницата. Тогава нашият хазаин-шоп ще вдигне лежащите отстрани волове, ще ги намести с няколко „дий“ и „де, де“ по местата им и с остена ще ги подкани учтиво да тръгват. „Кривчо“ и „Сивчо“ с добродушните си очи поглеждат наляво и надясно, па опънат закоравелия си оголен врат и колата заскърца по пътя към летовището. По същия начин ставаше и връщането ни оттам.