Прехапвам устна, опитвайки се да остана сериозна. Но изглежда толкова смешно.
— Съжалявам, войник Гейл Хотърн.
— Недей, войник Катнис Евърдийн. — Той се ухилва. — Без друго се чувствах като идиот да се разхождам наоколо с нея. — И двамата започваме да се смеем. — Мисля, че това беше доста сериозно понижение в чин.
Това е едно от малкото хубави неща в Окръг 13. Че си върнах Гейл. След като натискът за уредената от Капитола женитба между Пийта и мен вече не съществува, успяхме да възстановим приятелството си. Той не се опитва да стигне по-далече — нито да ме целува, нито да говори за любов. Или бях твърде зле, или иска да ми даде пространство, или знае, че просто е твърде жестоко при положение, че Пийта е в ръцете на Капитола. Както и да стоят нещата, отново имам на кого да доверявам тайните си.
— Що за хора са тези? — казвам.
— Хора като нас. И ние щяхме да бъдем такива, ако имахме ядрено оръжие вместо няколко буци въглища — отговаря той.
— Според мен Дванайсети нямаше да изостави останалите бунтовници през Тъмните дни — казвам.
— Може би щеше. Ако изборът се свеждаше до това да се предадем или да започнем ядрена война — казва Гейл. — В известен смисъл, е забележително, че изобщо са оцелели.
Може би защото по обувките ми още е полепнала пепелта от родния ми окръг, но за първи път оказвам на хората от Тринайсети нещо, от което съм се въздържала досега: уважение. За това, че са останали живи въпреки всичко. Първите им години сигурно са били ужасни: свити в подземията, след като бомбите са превърнали града им в прах. С почти унищожено население, без съюзници, към които да могат да се обърнат за помощ. През изминалите седемдесет и пет години те са се научили да бъдат самостоятелни, превърнали са гражданите си в армия и са изградили ново общество без ничия помощ. Щяха да бъдат още по-силни, ако епидемията от шарка не е свела почти до нула раждаемостта и не е станала причина да изпитват толкова отчаяна нужда от нов генетичен фонд и нови граждани за разплод. Може би са войнствени, твърде склонни да действат по програма и донякъде лишени от чувство за хумор. Те са тук. И са готови да се изправят срещу Капитола.
— И все пак доста време им отне да се покажат.
— Не е било лесно. Трябвало е да изградят бунтовническа база в Капитола, да организират някаква съпротива в окръзите — казва той. — После са имали нужда от някой, който да задвижи цялата схема. Имали са нужда от теб.
— Имаха нужда и от Пийта, но изглежда забравиха — казвам аз.
Гейл придобива мрачен вид.
— Може би Пийта нанесе голяма вреда тази вечер. Повечето бунтовници, разбира се, веднага ще пренебрегнат това, което каза. Но има окръзи, в които съпротивата е по-слаба. Примирието очевидно е идея на президента Сноу. Но от устата на Пийта звучи толкова разумно.
Страхувам се от отговора на Гейл, но въпреки това питам:
— Защо го каза, според теб?
— Възможно е да са го изтезавали. Или да са го убедили. Сигурно е сключил някаква сделка, за да те предпази. Съгласил се е да предложи идеята за примирието, ако Сноу му позволи да те представи като едно объркано бременно момиче, което не е имало представа какво става, когато е било заловено от бунтовниците. По този начин, ако окръзите загубят, все още има шанс да проявят снизходителност към теб. Ако си изиграеш ролята правилно. — Сигурно още изглеждам озадачена, защото Гейл изрича следващата реплика много бавно: — Катнис… той все още се опитва да те спаси.
Да ме спаси? И тогава разбирам. Игрите все още продължават. Напуснахме арената, но тъй като Пийта и аз не загинахме, последното му желание да запази живота ми още е в сила. Иска да ме скрие на сигурно място, да бъда в безопасност, затворена, докато войната приключи. Тогава никоя от двете страни всъщност няма да има причина да ме убие. А Пийта? Ако бунтовниците спечелят, това ще бъде катастрофално за него. Ако победи Капитолът… кой знае? Може би ще оставят и двама ни живи — ако аз си изиграя ролята правилно — за да гледаме как Игрите продължават…
През ума ми пробягват образи: копието, което пронизва тялото на Ру на арената, Гейл, увиснал безжизнено на стълба за бичуване, осеяната с трупове пустош на родния ми окръг. И за какво? За какво? Докато кръвта ми се сгорещява, си спомням и други неща. Как за пръв път зърнах бунта в Окръг 8. Победителите, хванати за ръце в нощта преди Юбилейните игри. И как съвсем не беше случайност, че изстрелях онази стрела в силовото поле на арената. И колко силно исках да я забия в сърцето на врага си.
Скачам, при което събарям кутия със стотици моливи и те се пръсват по пода.