— Изненада! — изписква Октавия и после се разплаква. Появата им ме озадачава, докато не осъзнавам, че това трябва да е той — денят на екзекуцията. Дошли са да ме подготвят за камерите. Да ме преобразят до Нулево ниво на красота. Нищо чудно, че Октавия плаче. Това е невъзможна задача.
Докосват покритата ми с кръпки кожа съвсем леко от страх да не ми причинят болка, затова се изплаквам и избърсвам сама. Казвам им, че вече почти не усещам болката, но Флавий все пак потръпва, докато ме загръща в халат. В спалнята ме чака нова изненада. Седи с изправен гръб на един стол. Излъскана е от перуката в цвят на златист металик до лачените обувки на висок ток и държи бележник. Забележително непроменена, с изключение на празното изражение в очите.
— Ефи — казвам аз.
— Здравей, Катнис. — Тя се изправя и ме целува по бузата, сякаш нищо не се е случило след последната ни среща — вечерта преди Юбилейните игри. — Е, изглежда ни предстои още един голям, голям, много голям ден. Така че защо не започнеш с приготовленията, а аз ще отскоча да видя как върви организацията.
— Добре — казвам на гърба й.
— Говори се, че Плутарх и Хеймич са положили доста усилия да я опазят жива — коментира Вения полугласно. — Затвориха я след бягството ти, което помогна.
Доста пресилено твърдение. Ефи Тринкет — бунтовник. Но не искам Коин да я убие, затова си отбелязвам наум да я представя така, ако ме питат.
— Добре, че Плутарх отвлече и вас тримата.
— Ние сме единственият подготвителен екип, който е още жив. А всички стилисти от Юбилейните игри са мъртви — казва Вения. Не уточнява кой ги е убил. Започвам да се питам дали има значение. Тя предпазливо хваща едната от осеяните ми с белези ръце и я оглежда. — Е, какво мислите за ноктите? Червени или може би гарваново черни?
Флавий извършва истинско чудо с косата ми, като успява да изравни предната част и в същото време подрежда по-дългите кичури така, че да скриват оголените места отзад. Тъй като лицето ми не е пострадало от пламъците, то не създава особени трудности. Щом обличам костюма на Сойка-присмехулка, единствените видими белези са по врата ми, по горната част на ръцете, китките и дланите. Октавия прикрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми и отстъпваме назад да погледнем в огледалото. Не мога да повярвам колко нормална са ме направили да изглеждам външно, докато вътрешно се чувствам съсипана.
На вратата се почуква и влиза Гейл.
— Може ли за минута? — моли той. В огледалото наблюдавам подготвителния си екип. Тъй като не са сигурни къде да отидат, те се блъскат един в друг няколко пъти, а после се затварят в банята. Гейл застава зад мен и оглеждаме взаимно отраженията си. Търся нещо, за което да се хвана, някаква следа от момичето и момчето, които се срещнаха случайно в гората преди пет години и станаха неразделни. Питам се какво ли щеше да се случи с тях, ако момичето не беше избрано по време на Жътвата за Игрите на глада. Дали щеше да се влюби в момчето, дори да се омъжи за него? И дали някога в бъдещето, когато братята и сестрите вече са отгледани и пораснали, щеше да избяга с него в гората и да остави Окръг 12 завинаги зад гърба си? Дали щяха да бъдат щастливи, далече в пустошта или това особено, тъжно чувство между тях щеше да се яви и без помощта на Капитола?
— Донесох ти това. — Гейл вдига един колчан. Вземам го и виждам, че вътре има само една обикновена стрела. — Идеята е да бъде символично. Как даваш последния изстрел от войната.
— Ами ако не улуча? — питам аз. — Дали Коин ще я вземе и ще ми я донесе? Или сама ще простреля Сноу в главата?
— Ще улучиш. — Гейл нагласява колчана на рамото ми.
Стоим лице в лице, без да се поглеждаме в очите.
— Не дойде да ме видиш в болницата. — Той не отговаря, така че накрая просто го казвам: — Твоята бомба ли беше?
— Не знам. И Бийти не знае — отговаря той. — Има ли значение? Винаги ще си мислиш така.
Той ме чака да отрека: искам да отрека, но е вярно. Дори сега виждам проблясването, което я възпламенява, усещам горещината на пламъците. И никога няма да съм в състояние да отделя този момент от Гейл. Мълчанието е моят отговор.
— Това беше единственият ми коз — че се погрижих за семейството ти — казва той. — Стреляй точно. — Докосва бузата ми и си тръгва. Искам да го повикам да се върне и да му кажа, че сгреших. Че ще намеря начин да се примиря. Да си спомня обстоятелствата, при които той създаде бомбата. Да взема предвид собствените си непростими престъпления. Да открия истината за това, кой е пуснал парашутите. Да докажа, че не са били бунтовниците. Да му простя. Но тъй като не мога, ще се наложи да понасям болката.