Сама съм.
В резиденцията ми слагат белезници и превръзка на очите. Ту ме влачат, ту ме носят по дълги коридори, пътуваме нагоре-надолу с асансьори и накрая ме хвърлят на някакъв под, застлан с килим. Свалят ми белезниците и зад мен се затръшва врата. Вдигам превръзката на очите си и виждам, че съм в старата си стая в Тренировъчния център. Онази, в която живях през последните скъпоценни дни преди първите Игри на глада, а после и преди Юбилейните. Леглото е голо, само с матрак, гардеробът зее отворен и е празен, но бих познала тази стая навсякъде.
С огромно усилие се изправям и събличам костюма на Сойката-присмехулка. Всичко ме боли и може би имам един-два счупени пръста, но при боричкането с пазачите най-много е пострадала новата ми розова кожа. Накъсана е като тоалетна хартия, а през лабораторно отгледаните клетки се процежда кръв. Не идват лекари, а и мен не ме е грижа, затова пропълзявам върху дюшека, като очаквам да умра от загуба на кръв.
Нямам такъв късмет. До вечерта кръвта се съсирва — схваната съм, боли ме, кожата ми лепне, но съм жива. С куцукане влизам под душа, нагласявам го на най-нежната програма, която си спомням, без сапун и шампоан, и прикляквам под топлата струя, с лакти на коленете и глава, заровена в ръцете.
Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва. За всички би било най-добре, ако съм мъртва…
Излизам, стъпвам на килимчето и горещият въздух почти изпича увредената ми кожа, докато я изсуши. Нямам никакви чисти дрехи, които да облека. Нито дори хавлиена кърпа, в която да се загърна. Връщам се в стаята и установявам, че костюмът на Сойка-присмехулка е изчезнал. На негово място има книжен халат. Изпратили са ми ядене от тайнствената кухня и кутийка лекарства за десерт. Залавям се за работа и изяждам храната, изпивам хапчетата и втривам мехлема в кожата си. Сега трябва да се съсредоточа върху начина на самоубийството си.
Свивам се отново на изцапания с кръв дюшек: не ми е студено, но с този книжен халат се чувствам съвсем гола. Да се самоубия, като скоча през прозореца, не е вариант — стъклото на прозореца сигурно е дебело поне трийсет сантиметра. Мога да направя отлична примка, но няма нищо, на което да се обеся. Бих могла да събирам хапчетата си и после да взема смъртоносна доза, но съм сигурна, че ме наблюдават денонощно. Възможно е и в този момент да ме показват на живо по телевизията, а коментаторите да се опитват да анализират какъв може да е бил мотивът ми да убия Коин. При такова постоянно наблюдение почти всеки опит за самоубийство става невъзможен. Отнемането на живота ми е привилегия на Капитола. Отново.
Мога единствено да се предам. Решавам да лежа на леглото, без да ям, да пия и да вземам лекарства. И бих могла да го направя. Просто да умра. Ако не беше абстиненцията от морфлинга. Не малко по малко като в болницата в Тринайсети, а рязко, изведнъж. Сигурно съм била на доста голяма доза, защото когато ме завладява копнежът за него, придружен от тръпки, пронизващи болки и непоносим студ, решимостта ми е смачкана като черупка на яйце. Пълзя на колене, забивам нокти в килима и търся онези скъпоценни таблетки, които захвърлих в един момент, когато се чувствах по-силна. Премислям плана си за самоубийство и решавам да се подложа на бавна смърт с морфлинг. Ще се превърна в торба от кости с жълта кожа и огромни очи. Придържам се към плана в продължение на два дни и постигам добър напредък, когато се случва нещо неочаквано.
Започвам да пея. На прозореца, под душа, насън. Час след час балади, любовни песни, планински напеви. Всички песни, на които ме научи баща ми, преди да умре, защото със сигурност в живота ми оттогава насам е имало много малко музика. Удивителното е колко ясно ги помня. Мелодиите, думите. Гласът ми, отначало груб и пресекващ на високите ноти, става по-топъл и се превръща в нещо великолепно. Глас, който би накарал сойките-присмехулки да замлъкнат, а после да се надпреварват да пеем заедно. Минават дни, седмици. Гледам как снеговете падат по перваза отвън пред прозореца ми. И през цялото това време чувам единствено собствения си глас.
Какво ли правят? Защо се бавят? Толкова ли е трудно да се подготви екзекуцията на една малолетна убийца? Продължавам със самоунищожението си. Тялото ми е по-слабо от всякога, а битката ми срещу глада е толкова ожесточена, че понякога животинската част от мен се поддава на изкушението за намазан с масло хляб или печено месо. Все пак печеля. В продължение на няколко дни се чувствам доста зле и си мисля, че може би най-после напускам този живот, когато осъзнавам, че таблетките морфлинг намаляват. Опитват се постепенно да ме откажат от наркотика. Но защо? Със сигурност ще е по-лесно да се отърват от една дрогирана Сойка-присмехулка пред цяла тълпа. А след това ме осенява ужасна мисъл: ами ако не се канят да ме убият? Ако имат други планове за мен? Някакъв нов начин да ме преобразят, обучат и използват?