Денят е от онези, които бяха любими на някогашната Катнис. Ранна пролет. Гората се пробужда след дългата зима. Но приливът на енергия, който започна с появата на игликите, затихва. Когато успявам да стигна обратно до оградата, ми е толкова лошо и съм толкова замаяна, че се налага Том да ме откара вкъщи с каруцата, с която превозват мъртъвците. Да ми помогне да стигна до канапето в хола, където гледам как кълбата прах се въртят в тънките лъчи следобедна светлина.
При звука от съскането рязко завъртам глава, но ми трябва известно време да осъзная, че той е истински. Как може да се е озовал тук? Оглеждам следите от нокти на някакво диво животно, задната лапа, която държи леко вдигната, изпъкналите кости на лицето му. Значи е дошъл пеша, чак от Тринайсети. Може би са го изхвърлили или може би просто там му е било непоносимо без нея, затова е дошъл да я търси.
— Напразно си бил път. Тя не е тук — казвам му аз. Жълтурчето изсъсква отново. — Тя не е тук. Можеш да съскаш колкото си искаш. Няма да намериш Прим. — При звука на името й той вдига глава и се наежва. Вдига притиснатите си към главата уши. Започва да мяука с надежда. — Махай се! — Той успява да избегне възглавницата, която запращам по него. — Махай се! Тук не е останало нищо за теб! — Започвам да треперя, обзета от ярост към него. — Тя няма да се върне! Тя никога вече няма да се върне тук! — Грабвам друга възглавница и се изправям на крака да се прицеля по-добре. Изведнъж сълзите почват да се леят по бузите ми. — Тя е мъртва. — Хващам се за корема, за да притъпя болката. Отпускам се на пети, като люлея възглавницата и плача. — Тя е мъртва, глупав котак такъв. Тя е мъртва. — Нов звук, наполовина плач, наполовина пеене, излиза от тялото ми, давайки гласен израз на отчаянието ми. Жълтурчето също започва да вие. Каквото и да правя, той няма да си отиде. Той обикаля в кръг около мен, точно толкова далече, че да не мога да го стигна, докато вълна след вълна от ридания разтърсва тялото ми, докато накрая губя съзнание. Но той сигурно разбира. Сигурно знае, че се е случило немислимото и за да оцелее, ще са нужни действия, които по-рано са били немислими. Защото часове по-късно, когато се свестявам в леглото си, той е там в лунната светлина. Свит до мен, с будни жълти очи, пазещ ме от нощта.
На сутринта той седи стоически, докато почиствам порязаните места, но при измъкването на тръна от лапата му започва да мяука като малко коте. Накрая и двамата отново плачем, само че този път се утешаваме взаимно. После отварям писмото от майка ми, което Хеймич ми даде, избирам телефонния номер и плача и с нея. Пийта пристига заедно с Мазната Сае и носи топъл хляб. Тя ни приготвя закуска и аз давам всичкия си бекон на Жълтурчето.
Бавно, с много изгубени дни, се връщам към живота. Опитвам се да следвам съвета на д-р Аурелиус и да се занимавам с разни неща, когато едно от тях най-после придобива смисъл. Споделям с него идеята си за книгата и със следващия влак от Капитола пристига голяма кутия пергаментови листове.
Взех идеята от семейната ни книга с растенията. В нея записвахме онези неща, които не можем да поверим само на паметта. Страницата започва с изображение на съответния човек. Снимка, ако успеем да намерим. Ако не — скица или рисунка от Пийта. После, написани с най-грижливия ми почерк, следват всички детайли, които ще е престъпление да забравим. Как Лейди близна Прим по бузата. Смехът на баща ми. Бащата на Пийта със сладките. Цветът на очите на Финик. Какво можеше да направи Цина с парче копринен плат. Богс, който препрограмира холото. Ру, изправена на пръсти, с ръце, леко разперени настрани, като птица, която се готви да полети. Отново и отново. Подпечатваме страниците със солена вода и обещания да живеем достойно, за да не бъде смъртта им напразно. Хеймич най-после се присъединява към нас и ни разказва за онези двайсет и три години, през които е бил принуден да обучава трибути. Допълненията стават по-малки. Някой стар спомен, който изплува на повърхността. Късна иглика, запазена между страниците. Отделни късчета щастие, като снимката на новородения син на Финик и Ани.
Научаваме се отново да си намираме занимания. Пийта пече. Аз ходя на лов. Хеймич пие, докато алкохолът свършва, а после отглежда гъски, докато пристигне следващият влак. За щастие гъските могат да се грижат чудесно сами за себе си. Не сме сами. Още няколкостотин души се връщат, защото, каквото и да се е случило, това е нашият дом. Тъй като мините са затворени, те разорават пепелищата и засаждат храна. Машини от Капитола разчистват терен за нова фабрика, където ще се произвеждат лекарства. Макар че никой не се грижи за Ливадата, тя пак се раззеленява.