— Какво имаш сега по разписание?
Гейл поглежда ръката си:
— Урок по история на ядрените оръжия. Където, между другото, отсъствието ти беше отбелязано.
— Аз трябва да отида в Командването. Ще дойдеш ли с мен?
— Добре. Но след вчера може и да ме изхвърлят. — Докато отиваме да си оставим подносите, той казва: — Знаеш ли, по-добре да включиш и Жълтурчето в списъка си с искания. Не мисля, че идеята за безполезните домашни любимци е добре позната тук.
— О, ще му намерят задача. Ще му я татуират на лапата всяка сутрин — казвам. Но мислено си отбелязвам да включа и него заради Прим.
Когато стигаме до Командването, Коин, Плутарх и всичките им хора вече са се събрали. При вида на Гейл няколко души повдигат вежди, но не го изхвърлят. Мислените бележки, които си водех, са станали твърде объркани, затова веднага искам лист хартия и молив. Привидният ми интерес към разискванията — показвам такъв за първи път, откакто съм тук — ги сварва неподготвени. Няколко души се споглеждат. Вероятно са имали намерение да ми изнесат някаква свръх специална лекция. Вместо това обаче, Коин лично ми връчва материалите за писане и всички чакат мълчаливо, докато аз сядам на масата и набързо нахвърлям списъка си. Жълтурче. Ловуване. Имунитет за Пийта. Публично обявен.
Това е. Сега вероятно е единственият ми шанс да сключа сделка. Мисли. Какво друго искаш? Усещам го, застанал до рамото ми. Гейл — добавям към списъка. Едва ли мога да се справя без него.
Главоболието се задава и мислите ми се объркват. Затварям очи и започвам да изреждам безмълвно.
Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Жив е. Предател е, но е жив. Трябва да го опазя жив…
Списъкът. Все още ми се вижда прекалено малък. Би трябвало да се опитам да мисля по-мащабно, отвъд сегашното ни положение, в което съм от изключителна важност, към бъдещето, в което може да не струвам нищо. Не трябва ли да искам повече неща? За семейството си? За другите от моя окръг? Кожата ме засърбява от пепелта на мъртвите. Усещам отвратителния допир на черепа до обувката си. Мирисът на кръв и рози щипе носа ми.
Моливът се задвижва сам по хартията. Отварям очи и виждам разкривените букви. ДА УБИЯ СНОУ. Ако го заловят, искам това изключително право.
Плутарх кашля дискретно:
— Приключваш ли вече?
Вдигам поглед и забелязвам часовника. Седяла съм тук двайсет минути. Финик не е единственият, който има проблеми с вниманието.
— Да — казвам. Гласът ми звучи дрезгаво, затова прочиствам гърло. — Да, съгласна съм. Ще бъда вашата Сойка-присмехулка.
Изчаквам, за да могат да въздъхнат от облекчение и да се потупат взаимно по гърбовете. Както винаги, Коин остава невъзмутима и ме наблюдава, без да реагира.
— Но имам някои условия. — Приглаждам листа и започвам. — Семейството ми трябва да задържи котарака ни. — Най-дребната ми молба разпалва спор. Според бунтовниците от Капитола няма никакъв проблем — разбира се, че мога да си задържа домашния любимец, — докато представителите на Окръг 13 подробно обясняват какви изключителни затруднения ще създаде това. Най-после е решено да бъдем преместени на най-горното ниво, което предлага изключителен лукс — двайсет сантиметров прозорец над земята. Жълтурчето може да влиза и да излиза по своята работа. От него ще се очаква да се изхранва сам. Ако пропусне вечерния час, ще бъде заключен отвън. Ако предизвика проблеми със сигурността, ще бъде застрелян незабавно.
Това звучи приемливо. Не много различно от начина, по който живее, откакто заминахме. С изключение на тази част със застрелването. Ако изглежда прекалено слаб, мога да му подхвърлям тайно по малко вътрешности, стига следващото ми искане да бъде удовлетворено.
— Искам да ловувам. С Гейл. В гората — казвам. При тези думи всички замлъкват.
Бързам да продължа, преди да могат да откажат.
— Работата е там, че… не мога да дишам, затворена тук като… Ще се възстановя по-бързо, ако… мога да ловувам.
Плутарх започва да обяснява трудностите в случая — опасностите, засилената сигурност, риска от нараняване — но Коин го прекъсва насред изречението:
— Не. Пуснете ги. Дайте им по два часа на ден, които ще им удържите от времето за тренировки. Радиус от четвърт миля. С радиостанции и гривни за проследяване на глезените. Какво е следващото?
Преглеждам бързо списъка си.
— Гейл. Ще трябва да бъде с мен, за да мога да правя това.
— С теб, в смисъл? Извън обсега на камерите? До теб през цялото време? Сега него ли искаш да представим като новия ти любим? — пита Коин.