Не го казва с някаква особена злостна нотка — точно обратното, гласът й звучи безпристрастно. Но все пак съм шокирана и ахвам.
— Какво?
— Мисля, че би трябвало да продължим настоящата романтична връзка. Едно бързо отдръпване от Пийта може да накара зрителите да престанат да й съчувстват — казва Плутарх. — Особено след като смятат, че е бременна с неговото дете.
— Съгласна съм. Така че за пред публиката можем да представяме Гейл просто като твой съмишленик. Това устройва ли те? — пита Коин. Продължавам да я гледам безмълвно. Тя нетърпеливо повтаря: — За Гейл? Това ще бъде ли достатъчно?
— Винаги можем да го представим като твой братовчед — казва Фулвия.
— Не сме братовчеди — казваме двамата с Гейл в един глас.
— Добре, но вероятно ще е добре да поддържаме тази версия при появяванията ви пред камера — казва Плутарх. — Извън обсега на камерите той е изцяло твой. Още нещо?
Смутена съм от обрата, който приема разговорът. Намеците, че мога с такава готовност да се откажа от Пийта, че съм влюбена в Гейл, че цялата история е била преструвка. Бузите ми пламват. Дори самата представа, че изобщо се замислям кой искам да бъде представен като мой любим, предвид сегашното ни положение, е унизителна. Обхваната от гняв, изричам най-важното си условие:
— Когато войната свърши, ако спечелим, Пийта трябва да бъде помилван.
Гробна тишина. Чувствам как тялото на Гейл се напряга. Сигурно трябваше да го предупредя, но не бях сигурна как ще реагира. Не и когато планът включва Пийта.
— Да не му бъде наложена никаква форма на наказание — продължавам аз и се сещам за още нещо. — Същото важи и за останалите заловени трибути, Джоана и Енобария. — Откровено казано, не ме е грижа за Енобария, злобната жена-трибут от Окръг 2. Всъщност, противна ми е, но ми се струва неправилно да я изключа от списъка.
— Не — казва Коин категорично.
— Да — изстрелвам в отговор. — Те не са виновни, че ги изоставихте на арената. Кой знае какво им причинява Капитолът?
— Те ще бъдат съдени заедно с други военнопрестъпници, и третирани, както трибуналът намери за уместно — казва тя.
— Ще им бъде даден имунитет! — Усещам как се надигам от стола си, гласът ми е силен и кънти. — Лично ще обещаете това пред цялото население на Окръг 13 и остатъка от Дванайсети. Скоро. Днес. То ще бъде записано за бъдещите поколения. Вие и вашето правителство ще поемете отговорността за тяхната безопасност, или ще си намерите друга Сойка-присмехулка!
Думите ми увисват във въздуха за един дълъг миг.
— Точно това ни трябва! — прошепва Фулвия на Плутарх. — Както е сега. С костюм, стрелба на фон и малко дим.
— Да, точно това ни трябва — промърморва Плутарх.
Иска ми се да ги изгледам гневно, но чувствам, че ще е грешка да отклоня вниманието си от Коин. Виждам я как изчислява цената на моя ултиматум, съпоставяйки я с възможната ми стойност.
— Какво ще кажете, госпожо президент? — пита Плутарх. — Можете да издадете официален указ за помилване, предвид обстоятелствата. Момчето… дори не е пълнолетно.
— Добре — казва накрая Коин. — Но гледай да изпълниш както трябва ролята си.
— Ще я изпълня, след като направите съобщението — казвам аз.
— Свикайте съвещание на комисията за национална сигурност по време на Часа за размишления днес — нарежда тя. — Ще направя съобщението тогава. Остана ли нещо друго в списъка ти, Катнис?
Хартията е смачкана на топка в десния ми юмрук. Слагам листа на масата, приглаждам го и прочитам разкривените букви.
— Само още едно нещо. Да убия Сноу.
За първи път досега виждам нещо като усмивка по устните на президента.
— Когато дойде моментът, двете с теб ще хвърляме ези-тура.
Може би е права. Със сигурност не съм единствената, която претендира за правото да отнеме живота на Сноу. И мисля, че мога да разчитам на нея да се погрижи за това.
— Приемам.
Коин поглежда часовника на ръката си. И тя има разписание, което трябва да спазва.
— В такъв случай ще я оставя в твоите ръце, Плутарх. — Тя излиза от стаята, последвана от екипа си. Оставаме само четиримата — Плутарх, Фулвия, Гейл и аз.
— Отлично. Отлично. — Плутарх се отпуска на стола си, обляга лакти на масата и разтрива очи. — Знаете ли какво ми липсва? Повече от всичко? Кафето. Питам ви: толкова ли ще е немислимо да пийнем нещо, за да отмием вкуса на кашата и ряпата?
— Не сме предполагали, че ще е толкова строго — обяснява ни Фулвия, докато масажира раменете на Плутарх. — Не и сред по-висшите чинове.
— Или поне, че ще има възможност за малко контрабанда — казва Плутарх. — Дори в Окръг 12 имаше черен пазар, нали?
— Да, „Таласъма“ — отговаря Гейл. — Там разменяхме стоките си.