— Какво ви казвах? А вижте колко почтени сте двамата! Абсолютно неподкупни. — Плутарх въздиша. — Е, хубаво, войните не продължават вечно. Радвам се, че сте част от екипа. — Той протяга ръка настрани, където Фулвия вече му подава голям скицник, подвързан в черна кожа. — Знаеш в общи линии какво искаме от теб, Катнис. Давам си сметка, че храниш смесени чувства по въпроса за участието си. Надявам се, че това ще помогне.
Плутарх плъзва скицника към мен през масата. За миг го гледам подозрително. После любопитството ми надделява. Когато отварям корицата, виждам изображение на самата себе си, застанала изправена и силна, в черна униформа. Само един човек може да е измислил дизайна на този костюм, на пръв поглед — изцяло практичен, на втори — произведение на изкуството. Изработката на шлема, извивката на нагръдника, леката заобленост на ръкавите, за да се виждат белите гънки под ръцете. В неговите ръце пак съм сойка-присмехулка.
— Цина — прошепвам.
— Да. Той ме накара да обещая да не ти показвам този скицник, докато сама не решиш да бъдеш Сойката-присмехулка. Повярвай ми, много се изкушавах — казва Плутарх. — Давай. Прелисти го.
Обръщам бавно страниците, като разглеждам всеки детайл от униформата. Грижливо скроените бронирани пластове, скритите оръжия в ботушите и колана, специалните усилени елементи над сърцето ми. На последната страница, под скица на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, Цина е написал: „Все още залагам на теб“.
— Той кога… — Гласът ми изневерява.
— Да видим. Ами, всъщност, след обявяването на Юбилейните игри. Може би няколко седмици преди Игрите? Не са само скиците. Имаме униформите ти. О, а Бийти ти е приготвил нещо наистина специално, което те очаква долу в склада за оръжия. Не казвам какво, за да не разваля изненадата — добавя Плутарх.
— Ще бъдеш най-добре облеченият бунтовник в историята — казва Гейл с усмивка. Внезапно осъзнавам, че е крил нещо от мен. Също като Цина, и той през цялото време е искал да взема това решение.
— Планът ни е да предприемем атака в ефирно време — казва Плутарх. — Да направим поредица пропове — което е съкратено от „пропагандни клипове“ — в които участваш ти и да ги излъчим пред цялото население на Панем.
— Как? — пита Гейл. — Единствено Капитолът контролира излъчването на всички програми.
— Но ние си имаме Бийти. Преди десетина години той реконструира подземната мрежа, по която се предават всички програми. Според него има добър шанс да успеем. Разбира се, трябва да има какво да излъчваме. Така че, Катнис, в студиото те очакват, когато решиш, че си готова. — Плутарх се обръща към асистентката си: — Фулвия?
— С Плутарх обсъждахме как можем да го постигнем. Според нас може би ще бъде най-добре да изграждаме образа ти като наш бунтовнически лидер отвън… навътре. Започваме от възможно най-зашеметяващата външност за Сойката-присмехулка, а после изграждаме личността ти така, че да отговаря на външния вид! — казва тя бодро.
— Вече имате униформата й — казва Гейл.
— Да, но дали да е покрита с белези и кръв? Дали да сияе с пожара на бунта? Доколко може да е изпоцапана, без да събудим отвращение в хората? Във всички случаи гледката трябва да бъде впечатляваща. Искам да кажа, очевидно това — Фулвия бързо се приближава към мен и „кадрира“ лицето ми с ръце — няма да свърши работа. — По рефлекс рязко дръпвам глава назад, но тя вече е почнала да си събира нещата. — Затова сме подготвили още една малка изненада за вас. Елате, елате.
Фулвия ни маха с ръка и двамата с Гейл излизаме в коридора след нея и Плутарх.
— Толкова добронамерено и все пак толкова обидно — прошепва Гейл в ухото ми.
— Добре дошъл в Капитола — прошепвам в отговор. Но думите на Фулвия нямат ефект върху мен. Здраво обгръщам с ръце скицника и се чувствам обнадеждена. Това трябва да е правилното решение. Щом Цина е искал така.
Качваме се в асансьора и Плутарх преглежда бележника си.
— Я да видим. Отделение 3908. — Той натиска едно копче, отбелязано с числото 39, но не се случва нищо.
— Трябва да сложиш ключа — казва Фулвия.
Плутарх издърпва изпод ризата си ключ, закачен на тънка верижка и го пъха в ключалката, която не съм забелязала до този момент. Вратите плавно се затварят.
— Да, точно така.
Асансьорът се спуска десет, двайсет, повече от трийсет нива надолу, по-надолу, отколкото изобщо съм си представяла, че се простира Окръг 13. Виждаме широк бял коридор с червени врати от двете страни, които изглеждат почти декоративни в сравнение със сивите на горните етажи. Всички са означени само с номера. 3901, 3902, 3903…
Тръгваме, а аз поглеждам назад и виждам как асансьорът се затваря и пред вратите му пада метална решетка. Когато се обръщам, един пазач се е появил безшумно от едно от помещенията в далечния край на коридора. Той тръгва с широки крачки към нас, а вратата зад него безшумно се затваря.