Не мога да накарам Октавия да си свали ръцете от лицето, но тя го повдига леко. Оковите на китките й се изместват няколко сантиметра надолу и отдолу се разкриват кървящи възпалени рани.
— Ще ви заведа при майка ми. — Обръщам се към пазача. — Свали им оковите.
Пазачът поклаща глава:
— Нямам право.
— Свали ги! Веднага! — крещя аз.
Той губи самообладание. Не е свикнал обикновените граждани да му говорят по този начин.
— Нямам заповед за освобождаване. А ти нямаш право…
— Направи го на моя отговорност — казва Плутарх. — И без друго дойдохме да ги вземем. Иска ги отдел Специална отбрана. Изцяло на моя отговорност.
Пазачът излиза да се обади на някого. Връща се с връзка ключове. Членовете на подготвителния ми екип са били принудени толкова дълго да седят свити, че дори след като оковите са свалени, им е трудно да ходят. Налага се Гейл, Плутарх и аз да им помагаме. Флавий се спъва в металната решетка върху кръглата дупка на пода и стомахът ми се присвива, когато се замислям защо една стая ще има нужда от отводнителен канал. Какви ли петна от човешки страдания са били отмити с маркуч от тези бели плочки…
В болницата намирам майка ми — единственият човек, на когото мога да се доверя да се погрижи за тях. Поради състоянието им минава минута, докато ги разпознае и после по лицето й се изписва ужас. Знам, че той не се дължи на гледката на обезобразени тела, защото те бяха нещо, с което се сблъскваше всеки ден в Окръг 12, а от мисълта, че подобни неща стават и в Окръг 13.
В болницата посрещнаха майка ми на драго сърце, но гледат на нея повече като на медицинска сестра, отколкото на лекар, въпреки че цял живот е лекувала хората. И въпреки това, никой не се намесва, когато тя въвежда тримата в една стая за прегледи, за да прецени колко сериозни са нараняванията им. Настанявам се на една пейка в коридора пред входа на болницата и чакам да чуя присъдата й. Тя ще успее да разчете по телата им болката, която са им причинили.
Гейл сяда до мен и слага ръка на рамото ми.
— Тя ще ги излекува. — Кимвам и се чудя дали си спомня за собственото си жестоко бичуване в Окръг 12.
Плутарх и Фулвия се настаняват на пейката срещу нас, но не коментират състоянието на подготвителния ми екип. Ако не са знаели за малтретирането, тогава как възприемат този ход от страна на президента Коин? Решавам да ги измъкна от неловкото положение.
— Предполагам, че това е предупреждение за всички нас.
— Какво? Не. Какво искаш да кажеш? — пита Фулвия.
— Малтретирането на подготвителния ми екип е предупреждение — казвам й аз. — Не само към мен. Но и към вас. За това, кой всъщност контролира нещата и какво ще се случи, ако не й се подчиняваме. Ако сте се заблуждавали, че имате някаква власт, на ваше място бих се отказала от подобни илюзии още сега. Очевидно, да произхождаш от Капитола, не е нещо, което може да ти осигури защита тук. Може би по-скоро е обратното.
— Не може да правиш сравнение между Плутарх, който разработи стратегията на въстанието, и тези трима гримьори — казва Фулвия ледено.
Свивам рамене:
— Щом казваш, Фулвия. Но какво би станало, ако си спечелиш омразата на Коин? Подготвителният ми екип беше отвлечен. Те могат поне да се надяват един ден да се върнат в Капитола. Гейл и аз можем да живеем в гората. Но вие? Къде ще избягате вие двамата?
— Може би сме малко по-необходими за военните действия, отколкото мислиш — отговаря Плутарх и не изглежда загрижен.
— Разбира се, че сте. Ние, трибутите, също бяхме необходими за Игрите. Докато си свършим работата — казвам аз. — И после ни изхвърляхте с много лека ръка, нали така, Плутарх?
Това слага край на разговора. Чакаме мълчаливо, докато майка ми излиза при нас.
— Ще се оправят — съобщава тя. — Няма трайни физически травми.
— Добре. Прекрасно — казва Плутарх. — Кога могат да почнат работа?
— Сигурно утре — отговаря тя. — Ще трябва да очаквате известна емоционална нестабилност, след онова, което са преживели. Бяха особено зле подготвени, попадайки тук след живота си в Капитола.
— Това се отнася за всички нас — казва Плутарх.
Било защото подготвителният екип е изнемощял, или защото аз съм твърде изнервена, Плутарх ме освобождава от задълженията ми на Сойка-присмехулка за остатъка от деня. Двамата с Гейл слизаме за обяд, където ни сервират яхния от боб и лук, дебела филия хляб и чаша вода. След историята на Вения хлябът засяда на гърлото ми, затова плъзвам остатъка от него върху подноса на Гейл. Докато се храним, никой от двама ни не говори много, но когато купичките ни се изпразват, Гейл издърпва нагоре ръкава си, за да погледне разписанието си.