— Сега имам тренировки.
Издърпвам и моя ръкав и поставям ръката си до неговата.
— И аз. — Спомням си, че сега тренировките означават лов.
Нетърпението ми да избягам в гората, макар и само за два часа, надделява над настоящите ми тревоги. Едно потапяне сред зеленината и слънчевата светлина със сигурност ще ми помогне да си подредя мислите. Щом се отдалечаваме от главните коридори, двамата с Гейл хукваме като освободени от час ученици към оръжейния склад и когато пристигаме, вече съм задъхана и замаяна. Напомняне, че не съм се възстановила напълно. Пазачите ни дават старите ни оръжия, както и ножове и чувал от зебло, който трябва да мине за торба за дивеч. Изтърпявам да закрепят проследяващото устройство на глезена ми и си давам вид, че слушам, докато ми обясняват как да си служа с ръчната радиостанция. Запомням единствено, че радиостанцията има часовник и трябва да се върнем в Тринайсети до определения час — в противен случай ще ни отнемат разрешението да ходим на лов. Това е единственото правило, което ще се постарая да спазвам.
Излизаме навън в просторната, оградена зона за тренировки до гората. Пазачите отварят добре смазаните врати, без да кажат нищо. Ще бъде доста трудно да минем сами през тази ограда — висока е десет метра, винаги е електрифицирана и завършва с остри като бръснач стоманени шипове. Вървим през гората, докато изчезва от погледа ни. На една малка поляна спираме за миг и отмятаме глави, за да се насладим на слънчевата светлина. Разпервам ръце и се завъртам в кръг, но бавно, за да не ми се завие свят.
Отсъствието на дъжд, което забелязах в Дванайсети, е изсушило растенията и тук — листата им са крехки и трошливи и образуват хрущящ килим под краката ни. Събуваме си обувките. Моите и без друго не са ми по мярка, тъй като в духа на правилото, че нищо не бива да се прахосва, на което се подчинява всичко в Окръг 13, ми отпуснаха един чифт, който беше омалял на някого. Очевидно, единият от нас има особеност в походката, защото предишният собственик е разтъпкал обувките по съвсем различен начин.
Ловуваме както едно време. Мълчаливо: нямаме нужда от думи, за да общуваме, защото тук в гората се движим като две части от едно същество. Предусещаме взаимно движенията си, пазим си взаимно гърбовете. От колко време не сме се радвали на тази свобода? От осем месеца? От девет? Не е точно същото, като се има предвид всичко случило се и проследяващите устройства на глезените ни, както и фактът, че трябва да си почивам толкова често. Но мисля, че това е най-близкото до щастие чувство, което мога да изпитам в момента.
Тук животните са много доверчиви. Онази една минута в повече, която им трябва, за да разберат какво означава непознатата ни миризма, им струва живота. След час и половина плячката ни вече наброява десетина различни животни — зайци, катерици и пуйки — и решаваме да прекратим лова и да прекараме оставащото време край едно езерце, което сигурно се захранва от подземен извор, тъй като водата е прохладна и сладка.
Гейл предлага да почисти дивеча, а аз не възразявам. Слагам няколко ментови листенца на езика си, затварям очи и се облягам на една скала, като попивам звуците и оставям прежурящото следобедно слънце да изгаря кожата ми. Обзема ме почти пълно спокойствие, докато гласът на Гейл ме прекъсва:
— Катнис, защо толкова държиш на подготвителния си екип?
Отварям очи да видя дали се шегува, но той гледа намръщено надолу към заека, който дере.
— Защо не?
— Хм. Да видим. Защото прекараха последната година да те подготвят за заколение? — предлага той.
— По-сложно е. Познавам ги. Те не са зли или жестоки. Дори не са умни. Да се държиш лошо с тях е все едно да се държиш лошо с деца. Те не виждат… искам да кажа, не знаят… — Оплитам се в думите си.
— Не знаят какво, Катнис? — пита той. — Че трибутите — които всъщност са истинските деца тук, а не тези твои трима откачалки — са принудени да се бият до смърт? Че ти излизаше на онази арена за забавление на хората? Това голяма тайна ли беше в Капитола?
— Не. Но те не гледат на това както нас — казвам. — Те са израснали с тези неща и…
— Наистина ли ги защитаваш? — Той смъква кожата от заека с едно бързо движение.
Това ме жегва, защото наистина ги защитавам, което е абсурдно. Мъча се да намеря някакво логично обяснение:
— Бих защитила всеки, към когото се отнасят така само защото е взел парче хляб. Може би това твърде много ми напомня за случая с теб и пуйката!
И все пак той е прав. Наистина изглежда странно да съм толкова загрижена за подготвителния си екип. Би трябвало да ги мразя и да искам да ги видя обесени. Но те са толкова безпомощни и бяха от екипа на Цина, а той беше на моя страна, нали така?