— Не искам да се караме — казва Гейл. — Но според мен Коин едва ли иска да ти каже нещо важно, като ги е наказала за това, че са нарушили правилата тук. Вероятно е смятала, че ще го приемеш като услуга. — Той натъпква заека в чувала и се изправя. — По-добре да тръгваме, ако искаме да се върнем навреме.
Не приемам протегнатата му ръка и несигурно се изправям на крака.
— Хубаво. — На връщане никой от двама ни не говори, но щом влизаме през вратата, се сещам за още нещо. — По време на Юбилейните игри Октавия и Флавий трябваше да излязат, защото не можеха да спрат да плачат за това, че се връщам на арената. А Вения едва успя да се сбогува с мен.
— Ще се опитам да имам това предвид, докато те… преобразяват — казва Гейл.
— Непременно — казвам.
Предаваме месото на Мазната Сае в кухнята. На нея Окръг 13 й харесва доста, макар да смята, че готвачите са донякъде лишени от въображение. Но жена като нея, която успяваше да приготви сносна яхния от месо на диво куче и ревен, със сигурност се чувства тук като с вързани ръце.
Изтощена от ловуването и недоспиването, аз се връщам в отделението си и виждам, че е опразнено. Спомням си, че са ни преместили заради Жълтурчето. Качвам се на последния етаж и намирам отделение „Е“. Изглежда точно като отделение 307, с изключение на прозореца — петдесет на двайсет и пет сантиметра — разположен в горната част на стената. Затваря се с тежка метална плоча, но в момента е отворен, а котката, виновник за цялата история, не се вижда никаква. Изтягам се на леглото си и един лъч следобедна слънчева светлина заиграва по лицето ми. Следващото, което осъзнавам, е как сестра ми ме буди за 18.00 — Размишления.
Прим ми казва, че още от обяд излъчват съобщения за събранието. Присъствието на всички жители, с изключение на онези, необходими за конкретни задачи, е задължително. Следваме упътванията, за да стигнем до Колективната зала — огромно помещение, което с лекота побира пристигналите хиляди хора. Ясно е, че е строена за по-големи събирания и навярно в нея са се провеждали такива преди епидемията от шарка. Прим мълчаливо посочва често срещания резултат от това бедствие — белезите, леко обезформените тела на децата.
— Тук са страдали много — казва тя.
След тази сутрин не съм в настроение да изпитвам състрадание към Окръг 13.
— Не повече, отколкото ние в Дванайсети — казвам. Виждам как майка ми води група пациенти с болнични пижами и халати, които са достатъчно добре, за да ходят. Сред тях се откроява Финик — леко замаян, но много красив. Държи в ръце парче тънко въже, около трийсет сантиметра, толкова късо, че дори той не може да направи от него използваема примка. Пръстите му се движат бързо, като автоматично стягат и развързват различни възли, докато той се оглежда с празен поглед наоколо. Вероятно е част от терапията му. Отивам при него и казвам:
— Здрасти, Финик. — Той явно не ме забелязва, затова го смушквам, за да привлека вниманието му. — Финик! Как си?
— Катнис! — казва той и стиска ръката ми. От облекчение, че вижда познато лице — мисля си аз. — Защо ни събират тук?
— Казах на Коин, че ще бъда нейната Сойка-присмехулка. Но я накарах да обещае, че ще даде имунитет на останалите трибути, ако бунтовниците победят — казвам му. — Публично, така че да има много свидетели.
— О. Добре. Защото се тревожа за положението с Ани. Че без да го съзнава, ще каже нещо, което може да се изтълкува като предателство — казва Финик.
Ани. О-о… Съвсем забравих за нея.
— Не се тревожи, погрижила съм се за това. — Стисвам ръката на Финик и се отправям към подиума в предната част на помещението. Коин преглежда набързо изявлението, което си е подготвила, и ме поглежда въпросително. — Трябва да добавите Ани Креста към списъка на хората, които ще получат имунитет — казвам й.
Президентът се намръщва леко:
— Коя е тази?
— Тя и Финик Одеър са… — Какви? Всъщност не знам как да я нарека. — Тя е приятелка на Финик. От Окръг 4. И тя е от победителите. Беше арестувана и отведена в Капитола, когато арената избухна.
— О, лудото момиче. Това всъщност не е необходимо — казва тя. — Нямаме навика да наказваме толкова безпомощни хора.
Сещам се за сцената, на която попаднах толкова неочаквано тази сутрин. Как Октавия се притискаше към стената. За това, че Коин и аз сигурно имаме съвсем различна представа за безпомощност. Но казвам само:
— Така ли? Тогава няма да е проблем да добавите Ани.
— Добре — казва президентът, като вписва името на Ани. — Искаш ли да бъдеш с мен тук горе на подиума за съобщението? — Поклащам глава. — И аз си помислих така. По-добре се скрий в тълпата. Всеки момент ще започна.