Защото наистина е така. Именно моята стрела, насочена към пукнатината в силовото поле, заобикалящо арената, предизвика тази огнена буря на отмъщение. Именно тя хвърли цял Панем в хаос.
В ума си чувам думите на президента Сноу, казани сутринта, когато трябваше да тръгна на Турнето на победата: „Катнис Евърдийн, момичето, което гореше, ти запали искра, и тази искра, ако не й обърнем внимание, може да прерасне в огнен ад, който ще унищожи Панем“. Оказва се, че не е преувеличавал, нито е искал само да ме изплаши. Навярно искрено се е опитвал да си осигури помощта ми. Но аз вече бях задействала нещо, което не бях способна да контролирам.
Гори. Още гори, мисля си аз. Пожарът в каменовъглените мини още бълва черен дим в далечината. Само че не е останал никой, когото да го е грижа. Над деветдесет процента от жителите на окръга са мъртви. Останалите — около осемстотин души — са бежанци в Окръг 13. Поне що се отнася до мен, това е все едно, че сме бездомни завинаги.
Знам, че не би трябвало да мисля така: знам, че би трябвало да съм благодарна за начина, по който ни посрещнаха. Болни, ранени, умиращи от глад и с празни ръце. И все пак, така и не мога да пренебрегна факта, че Окръг 13 послужи като средство за разрушаването на Дванайсети. Това не ме оневинява — виновна съм, и то много. Но без тях нямаше да съм част от един по-мащабен план за свалянето на Капитола, нито да разполагам с нужните средства да го направя.
Гражданите на Окръг 12 нямаха собствено организирано съпротивително движение. Те нямаха нищо общо с това. Имаха само лошия късмет да имат мен. Въпреки това, някои оцелели смятат за добър късмет това, че най-после са свободни от Окръг 12. Че са се спасили от безкрайния глад и потисничество, от гибелните мини, от камшика на последния ни Главен миротворец Ромул Тред. Дори само това, че изобщо имаме нов дом, се смята за истинско чудо, защото, съвсем до неотдавна, дори не знаехме, че Окръг 13 още съществува.
Заслугата за спасяването на оцелелите се приписва изцяло на Гейл, макар че той няма особено желание да я приеме. Щом Юбилейните игри приключили — веднага щом ме изтеглили от арената — електричеството в Окръг 12 било прекъснато, телевизионните екрани потъмнели и на Пласта настъпила такава тишина, че хората чували как бият сърцата им. Никой не направил нищо нито за да протестира срещу случилото се на арената, нито за да го отпразнува. И въпреки това, преди да изтекат и петнайсет минути, небето се изпълнило с ховъркрафти и бомбите започнали да се сипят като дъжд.
Именно Гейл се сетил за Ливадата — едно от малкото места, които не са пълни с дървени къщи, покрити с въглищен прах. Повел натам онези, които успял да събере, включително майка ми и Прим. Организирал екипа, който съборил оградата — след прекъсването на електричеството тя вече представлявала само безобидна верижна бариера — и отвел хората в гората. Отвел ги на единственото място, за което се сетил — езерото, което ми беше показал баща ми, когато бях малка. И оттам гледали как далечните пламъци поглъщат всичко, което имали на този свят.
Призори бомбардировачите отдавна се били оттеглили, пожарите догаряли, събирали се последните изостанали бегълци. Майка ми и Прим изградили нещо като медицински пункт за ранените и се опитвали да ги лекуват с онова, което успели да съберат от гората. Гейл имал два лъка и два колчана стрели, един ловен нож, една рибарска мрежа и повече от осемстотин изпаднали в ужас хора, които трябвало да нахрани. С помощта на онези, които били достатъчно здрави, успели да се справят в продължение на три дни. И именно тогава неочаквано пристигнали ховъркрафтите, за да ги евакуират в Окръг 13, където имало предостатъчно чисти, бели жилищни помещения, дрехи в изобилие и храна по три пъти на ден. Жилищните помещения имали недостатъка, че се намирали под земята, дрехите били еднакви, а храната относително безвкусна, но за бежанците от Дванайсети това били маловажни проблеми. Били в безопасност. За тях се грижели. Били живи и посрещнати с ентусиазъм.
Този ентусиазъм се тълкуваше като добрина. Но един мъж на име Долтън, бежанец от Окръг 10, който беше успял да се добере до 13 пеша преди няколко години, ми разкри истинския мотив:
— Те имат нужда от теб. От мен. Имат нужда от всички ни. Преди известно време имало епидемия от някаква шарка, която убила доста от тях, а още мнозина оставила безплодни. Нов добитък за разплод. Ето как гледат на нас. — В Десети окръг Долтън беше работил в кравеферма, където поддържал генетичното разнообразие на стадото, като имплантирал отдавна замразени кравешки ембриони. Твърде вероятно е да е прав за Тринайсети, защото тук като че ли няма почти никакви деца. Но какво от това? Не ни държат в заграждения, обучават ни за работа, децата получават образование. Всички над четиринайсетгодишна възраст имат низши военни чинове и към тях се обръщат почтително с „Войник“. Властите на Тринайсети гарантират автоматично гражданство за всички бежанци.