Флавий също изглежда безцветен без пурпурното си червило и ярките дрехи. Все пак е успял да пооправи оранжевите масури на косата си. Най-малко променена е Вения. Синьо-зелената й коса не е оформена на шипове, а пригладена и отдолу се виждат израслите сиви корени. Най-впечатляващата й отличителна черта обаче винаги са били татуировките и те си остават все така златни и стряскащи. Тя идва и взема кърпата от ръцете на Октавия.
— Катнис няма да ни направи нищо лошо — казва тя на Октавия тихо, но твърдо. — Катнис дори не знаеше, че сме тук. Сега нещата ще се оправят. — Октавия кимва леко, но не смее да ме погледне в очите.
Не е проста работа да ме върнат до Нулево ниво на красота, дори с изобилния арсенал от продукти, инструменти и приспособления, които Плутарх предвидливо е донесъл от Капитола. Моят подготвителен екип се справя доста добре до момента, в който се опитва да реши какво да прави с мястото на ръката ми, откъдето Джоана изтръгна чипа за проследяване. Никой от медицинския екип не мислеше за красота, когато закърпиха отворената рана. Сега там имам грапав, назъбен белег с размерите на ябълка. Обикновено ръкавът ми го покрива, но Цина е направил костюма на Сойка-присмехулка така, че ръкавите свършват точно над лакътя. Това е толкова голям проблем, че повикват Фулвия и Плутарх, за да се посъветват с тях. Кълна се, че при вида на белега на Фулвия й прилошава. За човек, който работи заедно с гейм-мейкър, тя е ужасно чувствителна. Сигурно е свикнала да вижда неприятни неща само на екрана.
— Всички знаят, че тук имам белег — казвам мрачно аз.
— Едно е да знаят, друго е да го видят — отговаря Фулвия. — Положително е отблъскващ. С Плутарх ще измислим нещо на обед.
— Да, ще измислим нещо — казва Плутарх и небрежно маха с ръка. — Може би някаква гривна или нещо подобно.
Отвратена, аз се обличам, за да отида в трапезарията. Подготвителният ми екип се сгушва в групичка до вратата.
— Тук ли ви носят храната? — питам аз.
— Не — отговаря Вения. — Трябва да отидем в някаква трапезария.
Представям си как влизам в трапезарията, следвана по петите от тези тримата и вътрешно въздишам. Но хората и без друго вечно ме зяпат. Нищо ново.
— Ще ви покажа къде е — казвам аз. — Елате.
Крадливите погледи и тихото шушукане, които обикновено предизвиквам, са нищо в сравнение с реакцията при появата на причудливо изглеждащия ми подготвителен екип. Посрещат ни със зяпнали уста, сочат ни с пръст и ахкат.
— Не им обръщайте внимание — казвам на подготвителния си екип. Със сведени очи и механични движения те се нареждат след мен на опашката и получават купички със сивкава яхния от риба и бамя и чаши вода.
Сядаме на моята маса, до една група от Пласта. Те са по-сдържани, отколкото хората от Тринайсети, но може би е само от смущение. Лийви, която ми беше съседка в Окръг 12, предпазливо поздравява хората от подготвителния екип, а майката на Гейл, Хейзъл, която сигурно знае, че са били затворници, вдига лъжицата си и казва:
— Не се плашете. По-вкусно е, отколкото изглежда.
Но Поузи, петгодишната сестра на Гейл, е тази, която помага най-много. Тя сяда на пейката до Октавия и предпазливо докосва кожата й с пръст.
— Зелена си. Да не си болна?
— Това е за красота — прошепва Октавия и виждам как очите й се пълнят със сълзи.
Поузи се замисля и после й казва направо:
— Мисля, че ти ще си хубава във всеки цвят.
Октавия се усмихва едва забележимо:
— Благодаря ти.
— Ако наистина искаш да впечатлиш Поузи, ще трябва да си боядисаш косата ярко розова — казва Гейл, като слага подноса си до мен. — Това е любимият й цвят. — Поузи се засмива и се връща обратно на мястото до майка си. Гейл кимва към купата на Флавий. — На твое място не бих го оставил да изстине. Няма да стане по-вкусно.
Всички се залавят с яденето. Яхнията не е лоша на вкус, но определено оставя усещането за нещо слузесто, с което трудно се свиква. Сякаш трябва да преглътнеш всяка хапка три пъти, преди наистина да слезе към стомаха ти.
Гейл, който обикновено не говори много докато се храни, прави усилие да поддържа разговора и разпитва за разкрасяването. Знам, че се опитва да заглади нещата. Снощи се спречкахме, след като той намекна, че не съм оставила на Коин никакъв избор, освен да парира искането ми да осигури безопасност за победителите с друго от своя страна.
— Катнис, тя управлява този окръг. Не може да си върши работата, ако покаже, че отстъпва пред теб.
— Искаш да кажеш, че не може да понесе никакво несъгласие, дори да е основателно и справедливо — отговорих му аз.