— Искам да кажа, че ти я постави в лоша позиция. Като я накара да даде имунитет на Пийта и останалите, без изобщо да знаем каква вреда могат да причинят — възрази Гейл.
— Затова трябваше просто да се включа в програмата и да оставя останалите трибути да се оправят сами? Не че има значение, защото и без друго всички правим точно това! — И после затръшнах вратата в лицето му. Не седнах с него на закуска, а когато Плутарх го изпрати на тренировка, го оставих да тръгне, без да кажа и дума. Знам, че говореше само от загриженост за мен, но наистина ми е нужно да е на моя страна, а не на страната на Коин. Как е възможно да не го знае?
По разписание следобед двамата с Гейл трябва да отидем в Отдела за специална отбрана, за да се срещнем с Бийти. Докато пътуваме в асансьора, Гейл най-после казва:
— Още си ядосана.
— А ти все още не съжаляваш.
— Все още поддържам това, което казах. Да излъжа ли искаш? — пита той.
— Не, искам да го премислиш и да стигнеш до правилното решение — казвам му. Но при тези думи той само се засмива. Трябва да се откажа. Няма смисъл да се опитвам да диктувам на Гейл какво да мисли. Което, ако съм честна, е една от причините да му се доверявам.
Нивото, на което се намира Отделът за специална отбрана, е разположено почти толкова ниско долу, колкото подземията, където намерихме подготвителния екип. Това е истински лабиринт от помещения, пълни с компютри, лаборатории, апаратура и изпитателни полигони.
Питаме за Бийти и ни упътват през лабиринта, докато стигаме до огромен прозорец с бронирано стъкло. Вътре се намира първото красиво нещо, което виждам в границите на Окръг 13: изкуствена ливада с истински дървета и цъфтящи растения, откъдето се носи оживено чуруликане на колибри. Бийти седи неподвижен в инвалидна количка сред ливадата и гледа как една яркозелена птица виси неподвижно във въздуха пред голям оранжев цвят и отпива нектар от него. Птицата изведнъж се отдалечава бързо като стрела, той я проследява с поглед и после ни забелязва. Маха ни приветливо с ръка да отидем при него.
Въздухът е прохладен и приятен, а не влажен и задушен, както очаквам. От всички страни се чува пърхане на миниатюрни криле, което ми напомня бръмченето на насекомите в гората на родния ми окръг. Кой знае по каква странна причина са направили това толкова приятно място.
Бийти все още е блед като човек, който се възстановява след боледуване, но зад прекалено големите очила очите му светят от вълнение.
— Не са ли великолепни? Окръг Тринайсет изучава аеродинамиката им тук от години. Тези птици могат да летят напред и назад със скорост 90 километра в час. Само ако можех да ти конструирам такива криле, Катнис!
— Съмнявам се, че бих могла да се справя с тях, Бийти — засмивам се аз.
— В един миг си тук, в следващия вече те няма. Можеш ли да свалиш колибри със стрела? — пита той.
— Никога не съм опитвала. По тях няма много месо.
— Не. А ти не си човек, който убива за забавление — казва той. — Все пак, бас държа, че трудно ще ги уцелиш.
— Може би могат да се ловят с примки — казва Гейл. Лицето му приема онова отнесено изражение, което се изписва върху него, когато се опитва да реши нещо. — Например вземаш много фино изплетена мрежа. Заграждаш един участък и оставяш отвор около трийсет сантиметра. Вътре слагаш за примамка цветя, които имат нектар. Докато се хранят, затваряш отвора. От шума те ще политнат, но ще стигнат само до другия край на мрежата.
— Дали ще стане? — пита Бийти.
— Не знам. Просто идея — казва Гейл. — Може и да те надхитрят.
— Може. Но ти се възползваш от естествения им инстинкт да бягат от опасността. Да мислиш като жертвите си… именно така откриваш уязвимите им места — казва Бийти.
Спомням си нещо, за което не ми се иска да мисля. Докато се подготвях за Юбилейните игри, гледах един запис, в който Бийти, който е още момче, свързва две жици и електрокутира групата преследващи го деца. Гърчещи се в конвулсии тела, ужасени изражения. Бийти, в моментите, довели до победата му в онези отдавнашни Игри на глада, гледа как останалите умират. Не е виновен. Това е самозащита. Всички ние действахме единствено при самозащита…
Внезапно изпитвам желание да изляза от стаята с пойните птици, преди някой да започне да нагласява примка.
— Бийти, Плутарх каза, че имаш нещо за мен.
— Точно така. Наистина имам. Новият ти лък. — Той натиска едно копче на страничната облегалка на количката и излиза от стаята. Докато го следваме през извивките и завоите на Отдела за специална отбрана, той обяснява за инвалидната количка. — Вече мога да ходя по малко. Само че се изморявам много бързо. По-лесно ми е да се придвижвам така. Как е Финик?