— Той… има проблеми с концентрацията — отговарям аз. Не искам да казвам, че напълно е откачил.
— Проблеми с концентрацията, така ли? — Бийти се усмихва мрачно. — Ако знаеше какво е преживял Финик през последните няколко години, щеше да си наясно какво чудо е, че изобщо все още може да общува. Кажи му все пак, че разработвам нов тризъбец за него. Нещо, което да го поразсее малко. — Разсейването ми се струва последното нещо, от което се нуждае Финик, но обещавам да предам съобщението.
Четирима войници охраняват входа към помещението с надпис „Специални оръжия“. Проверката на разписанията, отпечатани върху ръцете ни, е само подготвителна стъпка. Вземат ни отпечатъци от пръстите, минаваме през сканиране на ретината и на ДНК, и трябва да минем през специални детектори за метал. Бийти трябва да остави количката си отвън, макар да му предоставят друга, след като минаваме през проверките за сигурност. Намирам цялата ситуация за странна, защото не мога да си представя някой, израсъл в Окръг 13, да е заплаха, от която правителството трябва да се предпази. Дали тези предпазни мерки не са въведени заради неотдавнашния приток на имигранти?
На вратата на склада за оръжие минаваме през нова серия проверки — сякаш ДНК-то ми може да се е променило през времето, докато извървим двайсетината метра по коридора — и най-после ни пускат да влезем в оръжейния склад. Трябва да призная, че при вида на арсенала ми секва дъхът. Безкрайни редици от огнестрелни оръжия, катапулти, експлозиви, бронирани коли.
— Разбира се, десантното поделение се намира в отделна сграда — казва ни Бийти.
— Разбира се — казвам, сякаш това е очевидно. Не знам къде може да има място за един прост лък и колчан със стрели сред това високотехнологично оборудване, но после се натъкваме на цяла стена със смъртоносни оръжия от рода на лъковете. Изпробвала съм много от оръжията на Капитола по време на обучението, но нито едно — предназначено за бойни действия. Съсредоточавам вниманието си върху смъртоносно изглеждащ лък, така отрупан с мерници и разни приспособления, че съм сигурна, че не мога дори да го вдигна, какво остава да стрелям с него.
— Гейл, може би ще ти хареса да изпробваш някои от тези — казва Бийти.
— Сериозно? — пита Гейл.
— В крайна сметка, за бойните действия ще ти зачислят пушка, разбира се. Но ако се появяваш като част от екипа на Катнис в пропагандните клипове, някой от тези ще изглежда малко по-впечатляващо. Потърси си нещо, което ти харесва — казва Бийти.
— Да, ще потърся. — Ръцете на Гейл обгръщат същия лък, който привлече вниманието ми преди миг, той го вдига на рамото си и го насочва из стаята, като гледа през оптическия мерник.
— Това не изглежда много честно спрямо елените — казвам.
— Да не би да го използвам за лов на елени? — отговаря той.
— Веднага се връщам — казва Бийти. Натиска някакъв код на едно табло и се отваря малка врата. Наблюдавам го, докато изчезва и вратата се затваря.
— Значи, ще ти е по-лесно да го използваш срещу хора? — питам аз.
— Не съм казал това. — Гейл обляга лъка на земята. — Но ако имах оръжие, което би могло да спре онова, което видях да се случва в Дванайсети… ако имах оръжие, което би могло да попречи да излезеш на арената… щях да го използвам.
— И аз — признавам. Но не знам как да му опиша какво се случва, след като убиеш човек. Как споменът никога не те напуска.
Бийти влиза обратно с количката си: на стъпалото е закрепена дълга черна правоъгълна кутия, която стига чак до рамото му. Той удря спирачки и побутва кутията към мен:
— За теб е.
Поставям кутията на пода и отварям ключалките. Капакът се отваря безшумно. В кутията, върху легло от надиплено червено кадифе, лежи зашеметяващ черен лък.
— О-о! — прошепвам възхитено. Вдигам го внимателно във въздуха, за да се порадвам на прекрасния баланс, елегантната изработка и извивката на краищата, която по някакъв начин напомня за криле на птица, разперени в полет. Има и още нещо. Трябва да застана съвсем тихо и неподвижно, за да се уверя, че не си измислям. Не, лъкът е като жив в ръцете ми. Притискам го към бузата си и чувствам как лекото бръмчене прониква през костите на лицето ми.
— Какво прави? — питам.
— Поздравява те — обяснява Бийти с широка усмивка. — Чу гласа ти.
— Разпознава гласа ми? — питам.
— Само твоя глас — казва ми той. — Виждаш ли, искаха от мен да проектирам лък, основаващ се изцяло на външността. Като част от костюма ти, нали разбираш? Но аз все си мислех: Какво прахосничество. Искам да кажа, ами ако някой път ти потрябва? Като нещо повече от моден аксесоар? Затова запазих външността семпла, а за вътрешната част използвах въображението си. Но най-добре се обяснява на практика. Искате ли да изпробвате оръжията?