Искаме. Вече са ни приготвили различни мишени. Стрелите, които Бийти е проектирал, са не по-малко забележителни от лъка. Благодарение на този лък и стрели, мога да стрелям с точност на разстояние над сто метра. Различните стрели — остри като бръснач, възпламенителни, експлозивни — превръщат лъка в универсално оръжие. Всяка може да се разпознае по цвета. Има възможност да управлявам лъка с глас, но нямам представа защо бих я използвала. За да дезактивирам специалните качества на лъка, трябва само да му кажа „Лека нощ“ и той заспива, докато звукът на гласа ми не го събуди отново.
Оставям Бийти и Гейл, за да се върна при подготвителния екип и настроението ми се подобрява. Седя търпеливо през останалата част от гримирането и пробвам костюма си — сега той включва окървавена превръзка върху белега на ръката ми, която показва, че наскоро съм участвала в битка. Вения закрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми. Вземам лъка си и колчана с обикновени стрели, направени от Бийти, защото знам, че няма да ме оставят да се разхождам със заредените. После отиваме в студиото, където както ми се струва прекарвам часове, докато ми сложат грим и нагласят осветлението и машината за дим. Постепенно командите по уредбата, които ни дават някакви невидими хора от тайнствената кабина зад стъклото, стават все по-малко. Сега Фулвия и Плутарх започват да ме оглеждат. Най-после в студиото настъпва тишина. Минават цели пет минути, през които продължават да ме оглеждат. После Плутарх казва:
— Според мен е добре.
Правят ми знак да се приближа до един монитор. Връщат последните няколко минути от записа и гледам жената на екрана. Тялото й изглежда по-едро от моето, по-внушително. Лицето й е изпоцапано, но сексапилно. Веждите й са черни и предизвикателно повдигнати. Струйки дим — които намекват, че или току-що е била изгасена, или всеки момент ще избухне в пламъци — се издигат от дрехите й. Не знам коя е тази личност.
Финик, който се разхожда безцелно из студиото от няколко часа, се приближава зад мен и отбелязва с нотка от старото си чувство за хумор:
— Ще им се прииска или да те убият, или да те целунат, или да са на твое място.
Всички са толкова развълнувани, толкова доволни от работата си. Почти е време да прекъснем за вечеря, но настояват да продължим. Утре ще се съсредоточим върху речите и интервютата, а аз ще се преструвам, че участвам в бунтовническите битки. Днес искат само един лозунг, само една реплика, от която да направят кратък пропо клип и да го покажат на Коин.
— Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост! — Това е репликата. От начина, по който я представят, се досещам, че са прекарали месеци, може би години, докато я измислят и са много горди с нея. На мен обаче тя ми се струва доста пресилена. И скована. Не си представям, че бих могла да я изрека в реалния живот — освен ако не си послужа с типичния за Капитола акцент, за да си направя майтап. Както когато с Гейл имитирахме думите на Ефи Тринкет: „Нека шансовете бъдат винаги на ваша страна!“ Но Фулвия стои право пред мен и описва битката, в която току-що съм участвала, и как всичките ми другари по оръжие лежат мъртви около мен, и как, за да обединя живите, трябва да се обърна към камерата и да изкрещя репликата!
Връщат ме на мястото ми и пускат машината за дим. Някой призовава за тишина, камерите се включват и чувам: „Запис!“ Вдигам лъка над главата си и изкрещявам с целия гняв, който успявам да придам на гласа си: „Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост!“
В студиото настъпва гробна тишина. И продължава. До безкрайност.
Накрая по уредбата се чува пращене и язвителният смях на Хеймич изпълва студиото. Той успява да се сдържи достатъчно дълго, преди да каже:
— Ето как, приятели, умира една революция.
6
Шокът от това, да чуя гласа на Хеймич вчера, да науча, че той не само е жив и способен на действие, но и отново има някакъв контрол над живота ми, ме изпълни с ярост. Излязох от студиото веднага и отказах да обърна внимание на коментарите му от кабинката днес. Но все пак веднага разбрах, че е прав за представянето ми.
Отне му цяла сутрин да убеди останалите докъде стигат способностите ми. Че не мога да се справя с това. Не мога да застана в едно телевизионно студио, нагласена с костюм и грим сред облак от изкуствен дим, и да призова окръзите към победа. Всъщност, удивително е колко време оцелях пред камерите предишния път. Разбира се, заслугата беше единствено на Пийта. Сама не мога да бъда Сойката-присмехулка.