— Дори и да сме предпазливи, не можем да гарантираме безопасността й — казва Богс. — Тя ще бъде прицел за всеки…
— Искам да отида — намесвам се аз. — Тук не съм полезна с нищо на бунтовниците.
— А ако загинеш? — пита Коин.
— Погрижете се да го заснемете. Все някак ще го използвате — отговарям аз.
— Добре — казва Коин. — Но нека да действаме внимателно, стъпка по стъпка. Да намерим най-малко опасната ситуация, която може да пробуди в теб някаква спонтанност. — Тя обикаля из Командването и разглежда светещите карти на окръзите, които показват разположението на силите във войната. — Отведете я в Осми днес следобед. Тази сутрин имаше тежки бомбардировки, но изглежда нападението приключи. Искам да й се осигури отряд телохранители. Снимачен екип на земята. Хеймич, ти ще си на борда на ховъркрафт и ще поддържаш връзка с нея. Да видим какво ще стане там. Някой има ли други забележки?
— Измийте й лицето — казва Долтън. Всички се обръщат към него. — Тя е още момиче, а вие я направихте да изглежда на трийсет и пет. Струва ми се грешка. Като нещо, което Капитолът би направил.
Коин разпуска събранието, а Хеймич я моли за разрешение да говори с мен насаме. Останалите излизат, с изключение на Гейл, който продължава да стои до мен.
— За какво се тревожиш? — пита го Хеймич. — Аз съм онзи, който има нужда от телохранител.
— Всичко е наред — казвам на Гейл и той си отива. Сега остава само жуженето на уредите и тихият мъркащ звук на вентилационната система.
Хеймич сяда срещу мен.
— Пак ще трябва да работим заедно. Така че, давай. Просто го кажи.
Спомням си гневния, ожесточен разговор на борда на ховъркрафта. Горчивината, която последва. Но казвам само:
— Не мога да повярвам, че не спаси Пийта.
— Знам — отговаря той.
Усещам нещо недоизказано. И не защото той не се извини. А защото бяхме екип. Бяхме се споразумели да опазим Пийта. Пиянска, нереалистична сделка, сключена посред нощ, но все пак сделка. И дълбоко в сърцето си знам, че и двамата се провалихме.
— Хайде сега ти кажи — подканвам го аз.
— Не мога да повярвам, че го изпусна от поглед онази нощ — казва Хеймич.
Кимвам. Това е.
— Все за това си мисля. Какво можех да направя, за да го задържа до себе си, без да прекратя съюза. Но не се сещам за нищо.
— Ти нямаше избор. А и да бях успял да убедя Плутарх да останем и да спасим Пийта онази нощ, целият ховъркрафт щеше да падне. Дори и така едва се измъкнахме. — Най-после поглеждам Хеймич в очите. Очи от Пласта. Сиви, дълбоки и оградени с кръговете на безсънни нощи. — Той още не е мъртъв, Катнис.
— Още сме в играта. — Опитвам се да звуча оптимистично, но гласът ми изневерява.
— Още сме вътре. И аз още съм твой ментор. — Хеймич насочва маркера си към мен. — Когато си на земята, помни, че аз съм във въздуха. Отгоре ще виждам по-хубаво, затова прави каквото ти казвам.
— Ще видим — отговарям аз.
Връщам се в Помещението за преобразяване и гледам как струйките грим изчезват в канала, докато търкам лицето си. Момичето в огледалото изглежда изтощено, със загрубяла кожа и уморени очи, но прилича на мен. Откъсвам лентата от ръката си и откривам грозния белег от проследяващия чип. Ето. Това също прилича на мен.
Тъй като ще бъда в зона на бойни действия, Бийти ми помага да облека изработените по дизайн на Цина бронирани дрехи. Каска от преплетени метални нишки, която обгръща плътно главата ми. Материята е еластична като плат и може да се отмята назад като качулка, в случай че не ми е необходима непрекъснато. Жилетка за защита на жизненоважните органи. Малки бели слушалки с микрофон, прикрепени с кабел към яката. Бийти закача на колана ми противогаз, който трябва да сложа единствено в случай на газова атака.
— Ако видиш някой да пада по необясними причини, веднага го сложи — казва той. Накрая закопчава на гърба ми колчан със стрели, разделен на три цилиндрични части. — Само помни: от дясната страна — огън. От лявата — експлозиви. В средата — обикновени стрели. Едва ли ще ти потрябват, но по-добре да си подсигурена за всеки случай.
Богс се появява, за да ме придружи долу до Въздушното поделение. Точно когато асансьорът пристига, се появява Финик, обзет от силна възбуда:
— Катнис, те не ми позволяват да дойда! Казах им, че съм добре, но те дори не разрешават да се кача в ховъркрафта!
Оглеждам Финик — босите крака, подаващи се между болничния халат и чехлите, разчорлената коса, наполовина завързаното на възел въже, увито около пръстите му, обърканото изражение — и разбирам, че всякакви молби от моя страна ще бъдат безполезни. Дори аз не смятам, че е добра идея да го вземаме с нас. Затова се плясвам с длан по челото и казвам: