— О, забравих. От това глупаво сътресение е. Трябваше да ти кажа да отидеш при Бийти в Отдела за специални оръжия. Направил ти е нов тризъбец.
При думата тризъбец като че ли пак виждам пред себе си предишния Финик.
— Наистина? Какво прави?
— Не знам. Но ако е и наполовина толкова специален, колкото са лъкът и стрелите ми, сигурно ще ти хареса — казвам аз. — Само че ще се наложи да тренираш с него.
— Ясно. Разбира се. Е, тогава най-добре да сляза долу при него — казва той.
— Финик? Може би… да обуеш някакви панталони?
Той поглежда надолу към краката си, сякаш за пръв път забелязва как е облечен. После смъква рязко болничния си халат и остава само по бельо.
— Защо? Да не би да намираш това… — той заема нелепо предизвикателна поза — за разсейващо?
Не се сдържам и се засмивам, защото е смешно, и става още по-смешно, когато Богс изпада в смущение. Радвам се, защото сега той е почти като онзи Финик, когото срещнах в Юбилейните игри.
— И аз съм човек, Одеър. — Влизам, преди вратите на асансьора да се затворят. — Извинявай — казвам на Богс.
— Няма за какво. Мисля, че ти… се справи добре — казва той. — Във всеки случай по-добре, отколкото да ми се наложи да го арестувам.
— Да — отговарям аз и го поглеждам крадешком. Вероятно е на около четирийсет и пет, с късо подстригана сива коса и сини очи. Невероятна стойка. Днес два пъти каза нещо, от което съдя, че предпочита да бъдем по-скоро приятели, отколкото врагове. Може би трябва да му дам възможност. Но от друга страна е толкова лоялен към Коин…
Чуват се няколко силни изщраквания. Асансьорът прави лека пауза, а след това започва да се движи хоризонтално наляво.
— Движи се настрани? — питам.
— Да. Под Тринайсети има цяла мрежа от асансьорни пътища — отговаря той. — Този минава точно над транспортния коридор към пета въздушна платформа. По него се стига до хангара.
Хангарът. Подземията. Отделът за специална отбрана. Някъде се отглежда храна. Произвежда се електроенергия. Пречистват се въздухът и водата.
— Тринайсети е много по-голям, отколкото си мислех.
— Нямаме особени заслуги за това — казва Богс. — В общи линии така го заварихме. Полагаме всички усилия да го поддържаме.
Пак се разнася изщракване. Пак се спускаме малко надолу — само две нива — и вратите се отварят на нивото на Хангара.
— О-о! — възкликвам неволно при вида на флотилията. Безкрайни редици от различни видове ховъркрафти.
— И тези ли заварихте?
— Някои построихме ние. Други бяха част от военновъздушните сили на Капитола. Обновихме ги, разбира се — казва Богс.
Отново усещам пристъп на омраза срещу Тринайсети.
— Значи сте имали всичко това, а оставихте другите окръзи беззащитни срещу Капитола.
— Не е толкова просто — изстрелва той в отговор. — Съвсем доскоро не бяхме в състояние да предприемем контраатака. Едва оцеляхме. След като съборихме от власт и екзекутирахме хората на Капитола, само шепа от нас знаеха как изобщо да пилотират. Можехме да ги атакуваме с ядрени оръжия, да. Но винаги се явява по-важният въпрос: дали ако влезем в подобна война с Капитола, изобщо ще останат живи хора?
— Това звучи като казаното от Пийта. А всички вие го нарекохте предател — парирам аз.
— Защото той призова за примирие — казва Богс. — Виждаш, че и двете страни не са използвали ядрени оръжия. Воюваме по традиционния начин. Насам, войник Евърдийн. — Той посочва един от по-малките ховъркрафти.
Качвам се по стълбата и виждам, че ховъркрафтът е претъпкан с телевизионния екип и оборудването му. Всички останали са облечени в тъмносивите военни гащеризони на Окръг 13, дори Хеймич, макар че яката явно му стяга.
Фулвия Кардю се приближава и цъка раздразнено с език, когато вижда чистото ми лице.
— Колко труд отиде напразно. Не си ти виновна, Катнис. Много малко хора се раждат с фотогенични лица. Като него. — Тя дръпва Гейл, който разговаря с Плутарх, и го завърта към нас. — Не е ли красавец?
Гейл наистина изглежда впечатляващо в униформата. Но при тези думи и двамата се чувстваме неловко, като се има предвид миналото ни. Опитвам се да измисля някакъв духовит отговор, когато Богс казва рязко:
— Е, не очаквай да се впечатлим чак толкова. Току-що видяхме Финик Одеър по бельо.
Решавам, че той все пак ми е симпатичен.
Чува се предупреждение за предстоящото излитане и се закопчавам с предпазния колан на седалката до Гейл, с лице към Хеймич и Плутарх. Минаваме плавно през лабиринт от тунели, който се отваря към някаква платформа. Някакъв асансьор поема ховъркрафта и бавно се издигаме край отделните нива. Изведнъж сме навън сред обширно поле, заобиколено от гора, после излитаме и облаците ни обгръщат.