Богс бързо ни извежда извън пътя и ни насочва към редица от складове, докато в същото време за кацане се готви още един ховъркрафт. С него пристигат кашони с медицинско оборудване и екип от шестима медици — разпознавам ги по отличителните бели облекла. Всички тръгваме след Богс по алеята между два склада в защитен сив цвят. Вървим покрай изподрасканите метални стени и еднообразието е нарушено само от сервизните стълби, водещи към покрива. Когато пак излизаме на улицата, попадаме в друг свят.
Водят ранените от сутрешната бомбардировка — на импровизирани носилки, на ръчни колички, на каруци, преметнати през рамо и на ръце. Окървавени, без крайници, в безсъзнание. Водят ги отчаяни хора към един склад с небрежно изрисувана буква „Б“ над вратата. Прилича на сцена от кухнята вкъщи, където майка ми се грижеше за умиращите, но умножена по десет, по петдесет, по сто. Очаквах да видя разрушени от бомбите сгради, а вместо това съм изправена пред осакатени човешки тела.
Тук ли ще ме снимат? Обръщам се към Богс:
— Тук нищо няма да стане — казвам аз. — Няма да се представя добре.
Той сигурно вижда паниката в очите ми, защото спира за миг и слага ръце на раменете ми:
— Ще се справиш. Дай им възможност да те видят. Това ще им помогне повече, отколкото би могъл всеки лекар на света.
Една жена, която упътва пристигащите пациенти, ни забелязва, прави крачка назад, а после се приближава решително. Тъмнокафявите й очи са подпухнали от умора, мирише на метал и пот. Около гърлото си има превръзка, която е трябвало да бъде сменена поне преди три дни. Ремъкът на автомата, преметнат на гърба й, се впива във врата й и тя повдига рамо, за да го нагласи. Посочва на медиците да влязат в склада. Те се подчиняват безропотно.
— Това е командир Пейлър от Окръг Осем — казва Богс. — Госпожо командир, войник Катнис Евърдийн.
Тя изглежда млада за командир. Сигурно няма трийсет и пет. Но в гласа й звучи властна нотка, по която усещаш, че не е получила този чин случайно. До нея, в чисто новата си униформа, блестяща от чистота, се чувствам като новоизлюпено пиленце, което току-що почва да се учи как да се ориентира в света.
— Да, знам коя е — казва Пейлър. — Значи си жива. Не бяхме сигурни. — Дали греша или в гласа й има обвинителна нотка?
— И аз самата още не съм сигурна.
— В процес на възстановяване. — Богс потупва главата си. — Тежко сътресение на мозъка. — За миг понижава глас. — Помятане. Но настоя да се отбие да види вашите ранени.
— Е, имаме ги в изобилие — казва Пейлър.
— Смятате ли, че това е добра идея? — казва Гейл, като гледа намръщено към болницата. — Да събирате ранените на едно място?
Според мен не е добра идея. На това място може да избухнат какви ли не заразни болести.
— Малко по-добре е, отколкото да ги оставим да умрат — отговаря Пейлър.
— Нямах предвид това — казва й Гейл.
— Е, засега разполагам с този вариант. Но ако измислите други и убедите Коин да го подкрепи, цялата съм слух. — Пейлър ми маха да се приближа до вратата. — Влизай, Сойка-присмехулка. И, разбира се, вземи и приятелите си.
Поглеждам причудливата група, каквато представлява моят екип, събирам смелост и влизам след нея в болницата. По цялата дължина на сградата е опъната тежка завеса, която оформя доста широк коридор. Труповете са подредени един до друг, завесата докосва леко главите им, лицата им са покрити с бели чаршафи.
— Наредих да започнат да копаят масов гроб на няколко пресечки западно оттук, но още не мога да отделя нужната работна ръка, за да ги преместим — казва Пейлър. Намира една пролука в завесата и я отваря широко.
Пръстите ми се обвиват около китката на Гейл.
— Не се отделяй от мен — прошепвам.
— Тук съм — отговаря той тихо.
Пристъпвам през завесата и миризмата ме блъсва. Първият ми импулс е да закрия носа си, за да се предпазя от вонята на мръсни чаршафи, разлагаща се плът и повръщано, усилена от горещината в склада. Отворили са капандурите на високия метален покрив, но колкото и въздух да влиза, не успява да разсее мъглата отдолу. Единствената светлина идва от слабите слънчеви лъчи, а когато очите ми се приспособяват, виждам безкрайни редици от ранени, в болнични легла, върху дюшеци или на пода, защото мястото е малко, а те са толкова много. Жуженето на черните мухи, стенанията на страдащите и плачът на близките им се сливат в сърцераздирателен хор.