И все пак ги мразя. Но, разбира се, сега мразя почти всички. И най-много себе си.
Повърхността под краката ми става по-твърда и под килима от пепел усещам настилката на площада. Там, където някога се намираха магазините, сега има тясна ивица развалини. Сградата на справедливостта се е превърнала в обгорена купчина развалини. Тръгвам към приблизителното място на пекарната, която семейството на Пийта притежаваше. Не е останало нищо, освен разтопената буца, в която се е превърнала пещта. Родителите на Пийта, двамата му по-големи братя — никой от тях не успя да стигне до Тринайсети. От онези жители на Окръг 12, които минаваха за заможни, от пожара се бяха спасили по-малко от десетина. Пийта не би имал за какво да се върне вкъщи. Освен заради мен…
Тръгвам обратно и се блъсвам в нещо, губя равновесие и сядам върху метална платформа, затоплена от слънцето. За миг се чудя какво ли е било това, после си спомням неотдавнашните „подобрения“, които Тред направи на площада. Позорен стълб, стълбове за бичуване, и — останките на бесилката. Лошо. Това е лошо. То извиква поток от образи, който ме измъчва, независимо дали съм будна или спя. Пийта, подложен на изтезания — давен, измъчван с огън, разкъсван, подлаган на електрошок, осакатяван, пребиван — докато Капитолът се опитва да получи информация за бунта, с каквато той не разполага. Стисвам очи и се мъча да стигна до него през онези стотици и стотици километри, да изпратя своите мисли в ума му, да му кажа, че не е сам. Но той е сам. И аз не мога да му помогна.
Побягвам. Далече от площада, към единственото място, което огънят не е унищожил. Минавам край останките от къщата на кмета, където живееше приятелката ми Мадж. За нея и за семейството й не се знае нищо. Дали са били евакуирани в Капитола заради поста, заеман от баща й, или са били оставени на пламъците? Около мен се издигат леки вълни от пепел и покривам уста с долния край на ризата си. Това, което заплашва да ме задуши, не е мисълта какво, а кого вдишвам.
И тук тревата е обгорена, и тук пепелта покрива всичко като сив сняг, но дванайсетте хубави къщи в Градчето на победителите са невредими. Втурвам се в къщата, в която живях през изминалата година, затръшвам вратата и се облягам на нея. Мястото изглежда непокътнато. Чисто. Зловещо тихо. Защо се върнах в Дванайсети? Как може това посещение да ми помогне да отговоря на въпроса, от който не мога да избягам?
— Какво ще правя? — прошепвам на стените. Защото наистина не знам.
В главата ми се смесват различни гласове, които ми говорят, и говорят, и говорят. Плутарх Хевънсбий. Пресметливата му асистентка, Фулвия Кардю. Лидери от различни окръзи. Военни чиновници. Но не чувам гласа на Алма Коин, президентът на Тринайсети, която само наблюдава. Тя е към петдесетте, със сива коса, която се спуска до раменете й. Донякъде съм омаяна от косата й, защото е толкова правилна, толкова безупречна, без нито едно немирно кичурче, без нито едно цъфнало крайче. Очите й са сиви, но не като онези на хората от Пласта. Те са много светли, сякаш почти целият цвят е изтеглен от тях. С цвета на киша, която искаш да се стопи.
Това, което искат, е наистина да поема ролята, която са ми определили. Символът на революцията. Сойката-присмехулка. Не е достатъчно това, което сторих в миналото — това, че отправих предизвикателство срещу Капитола по време на Игрите, че им предоставих символ, около който да се обединят. Сега трябва да стана действителният водач, лицето, гласът, въплъщението на революцията. Лидерът, на когото окръзите — повечето от които сега открито са във война с Капитола — могат да разчитат да освети пътя към победата. Няма да се наложи да се справям с това сама. Те разполагат с цял екип от хора, които ще се грижат за външността ми, ще ме обличат, ще пишат речите ми, ще организират появите ми — това ми звучи ужасно познато — а от мен се иска единствено да играя ролята си. Понякога ги слушам, а понякога просто гледам съвършено оформената коса на Коин и се опитвам да реша дали е перука. Накрая излизам от стаята, защото ме заболява главата, или е време за ядене, или защото, ако не изляза над земята, може да се разпищя. Не си правя труда да казвам нищо. Просто ставам и излизам.