В окръзите нямаме истински болници. Умираме вкъщи, което в момента изглежда далеч по-привлекателна алтернатива в сравнение с онова, което виждам. После се сещам, че много от тези хора вероятно са изгубили домовете си в бомбардировките.
По гърба ми започва да се стича пот. Дланите ми също са потни. Дишам през устата, за да не усещам толкова силно миризмата. Пред погледа ми плуват черни петна и има вероятност да припадна. Но после забелязвам Пейлър, която ме наблюдава изключително внимателно, в очакване да види колко съм издръжлива, и дали някой от тях е бил прав да смята, че могат да разчитат на мен. Затова пускам Гейл и се насилвам да вляза по-навътре в склада, като тръгвам в тясната ивица между две редици легла.
— Катнис? — изхриптява един глас от лявата ми страна, откъсвайки се от общата глъчка. — Катнис? — Една ръка се протяга към мен от мъглата. Вкопчвам се в нея за опора. Ръката принадлежи на млада жена с ранен крак. Кръвта се е процедила през плътните превръзки, по които са накацали мухи. На лицето й е изписана болката, която изпитва, но и още нещо, нещо напълно неподходящо за положението й. — Наистина ли си ти?
— Да, аз съм.
Радост. Това се чете в изражението на лицето й. При звука на гласа ми то светва и болката за малко изчезва.
— Ти си жива! Не знаехме. Хората казваха, че си, но не бяхме сигурни! — изрича тя развълнувано.
— Доста пострадах. Но се оправих — казвам аз. — Точно както ще се оправиш и ти.
— Трябва да кажа на брат си! — Жената сяда с усилие в леглото и вика на някого през няколко легла от нея. — Еди! Еди! Тя е тук! Това е Катнис Евърдийн!
Едно момче, вероятно около дванайсетгодишно, се обръща към нас. Половината му лице е скрито от превръзки. Онази страна от устата му, която мога да видя, се отваря, сякаш за да възкликне. Отивам до него и отмятам влажните кафяви къдрици от челото му. Промърморвам някакъв поздрав. Той не може да говори, но единственото му здраво око се взира в мен така настойчиво, сякаш се опитва да запомни всеки детайл от лицето ми.
Чувам как името ми се разнася из горещия въздух и достига навсякъде из болницата. „Катнис! Катнис Евърдийн!“ Стенанията от мъка и скръб започват да затихват, за да бъдат заместени от думи на надежда. От всички страни ме призовават гласове. Започвам да обикалям, като стискам протегнатите към мен ръце, докосвам здравите части от телата на онези, които не са в състояние да движат крайниците си, поздравявам ги, питам ги как са, казвам колко се радвам да се видим. Нищо важно, никакви удивителни думи на вдъхновение. Но няма значение. Богс е прав. Видът ми, фактът, че съм жива, е това, което ги вдъхновява.
Отвсякъде се протягат нетърпеливи пръсти, които искат да ме докоснат. Когато един ранен мъж улавя лицето ми между двете си ръце, отправям безмълвна благодарност към Долтън за това, че ме посъветва да отмия грима. Колко нелепо, колко извратено щях да се чувствам, представяйки тази боядисана маска на Капитола пред тези хора. Белезите, изтощението, несъвършенствата. По тях ме разпознават, затова съм една от тях.
Въпреки причинилото толкова спорове интервю с Цезар, мнозина питат за Пийта, уверяват ме, че знаят, че е говорел под принуда. Полагам всички усилия да звуча позитивно и уверена в бъдещето, но всички са наистина съкрушени, когато научават, че съм изгубила бебето. Иде ми да призная и да кажа на една разплакана жена, че всичко е било измама, ход в играта, но да представя Пийта като лъжец сега няма да е от полза за имиджа му. Нито за моя. Нито за каузата.
Вече разбирам до какви крайности са стигнали хората, за да ме предпазят. Какво означавам за бунтовниците. Дългата ми борба с Капитола, която толкова често ми се струваше като самотно пътуване, не е останала без поддръжници. На моя страна са били хиляди хора от окръзите. Била съм тяхната Сойка-присмехулка, дълго преди да приема тази роля.
В мен започва да се заражда някакво ново чувство. Но едва когато се качвам на една маса и махам за сбогом на всички, които дрезгаво повтарят името ми, успявам да го определя. Сила. Притежавам сила, каквато никога не съм знаела, че имам. Сноу го разбра, още щом извадих онези къпини. Плутарх разбра, когато ме измъкна от арената. А Коин си дава сметка за това сега. До такава степен, че трябва публично да напомни на хората си, че не аз съм начело.
Излизаме навън, облягам се на стената на склада, останала без дъх и вземам манерката с вода, която Богс ми подава.
— Справи се страхотно — казва той.
Е, не побягнах, нито повърнах, нито хукнах с писъци навън. Носех се на вълната на емоциите, които се вихреха вътре.
— Заснехме добри кадри — казва Кресида. Поглеждам операторите — те продължават да ми приличат на насекоми, а под екипировката им се лее пот. Месала припряно си води бележки. Изобщо бях забравила, че ме снимат.