— Не направих нищо особено — казвам.
— Трябва да приемеш заслугата за онова, което си направила в миналото — казва Богс.
Което съм направила в миналото? Мисля си разрухата, която съм оставила след себе си — коленете ми омекват и бавно сядам на земята.
— Направих различни неща.
— Е, ти съвсем не си съвършена. Но във времена като тези, нямаме друг като теб — казва Богс.
Гейл сяда до мен и клати глава.
— Не мога да повярвам, че позволи на всички тези хора да те докосват. Непрекъснато очаквах да хукнеш към вратата.
— Млъквай — отговарям аз и се засмивам.
— Майка ти ще бъде много горда с теб, когато види тези кадри — казва той.
— Майка ми няма дори да ме забележи. Толкова ще се ужаси от условията. — Обръщам се към Богс и питам: — Във всички окръзи ли е така?
— Да. Повечето са подложени на нападения. Опитваме се да пращаме помощ навсякъде, където можем, но не е достатъчно. — Той спира, защото чува нещо в слушалките си. Сещам се, че не съм чула гласа на Хеймич нито веднъж, и включвам моите, като се чудя дали не са развалени. — Трябва да отидем на площадката за излитане. Веднага — казва Богс, като ме изправя с една ръка. — Има проблем.
— Какъв проблем? — пита Гейл.
— Приближаващи бомбардировачи — казва Богс. Посяга зад врата ми и нахлупва на главата ми каската на Цина. — Да вървим!
Не съм сигурна какво става и бягам покрай склада към алеята и площадката за излитане. Но не усещам никаква непосредствена заплаха. Небето е празно, синьо, без нито едно облаче. Улицата е пуста, ако не се броят хората, които мъкнат ранените към болницата. Няма враг, няма сигнал за тревога. После сирените почват да вият. След броени секунди над нас се появява ниско летяща ескадрила от подредени във формата на буквата V ховъркрафти на Капитола, и бомбите започват да падат. Мощта на експлозиите ме повдига и ме запраща в стената на склада. Усещам изгаряща болка над дясното си коляно. Нещо е ударило и гърба ми, но, изглежда, не е пробило жилетката ми. Опитвам се да стана, но Богс ме бута обратно надолу, като закрива тялото ми със своето. Земята се люлее под мен, докато от самолетите една след друга падат и избухват бомби.
Ужасяващо усещане е да съм притисната към стената, докато бомбите се сипят като дъжд. Как беше онзи израз, който баща ми използваше за лесната плячка? Все едно да стреляш по риби в аквариум. Ние сме рибите, улицата е аквариумът.
— Катнис? — Стряскам се от гласа на Хеймич в ухото ми.
— Какво? Да, какво? Тук съм! — отговарям.
— Слушай ме. Не можем да кацнем по време на бомбардировката, но е наложително да останеш незабелязана.
— Значи не знаят, че съм тук? — Предполагах, както обикновено, че именно моето присъствие е навлякло това наказание.
— От разузнаването смятат, че не знаят. Според тях нападението е било планирано предварително — казва Хеймич.
Сега се разнася гласът на Плутарх, спокоен, но твърд. Гласът на главен гейм-мейкър, свикнал да дава заповеди под напрежение.
— През три врати от вас има светлосин склад. В северния ъгъл има бункер. Можете ли да стигнете дотам?
— Ще направим всичко по силите си — казва Богс. Сигурно всички са чули думите на Плутарх, защото телохранителите и екипът ми се изправят. Инстинктивно търся с поглед Гейл и виждам, че е на крака, наглед невредим.
— Имате може би четирийсет и пет секунди до следващата вълна — казва Плутарх.
Изохквам от болка, когато тежестта на тялото ми пада върху десния крак, но не спирам да се движа. Няма време да оглеждам раната. А и по-добре да не я гледам сега. За щастие и обувките ми са по дизайн на Цина. Те се впиват в асфалта при допир и отскачат, когато се отделят от него. Щях да съм безнадеждна с онези обувки, които ми зачислиха от Окръг 13. Богс върви начело, но никой друг не ме задминава. Вместо това се нагаждат към моето темпо, за да ме пазят отстрани и в гръб. Заставям се да се впусна в спринт, докато секундите се изнизват бързо. Отминаваме втория сив склад и сега тичаме покрай една мръсно кафява сграда. Далече напред виждам избеляла синя фасада. Там е бункерът. Сега пред нас има друга алея и трябва само да я прекосим, за да стигнем до вратата, когато започва следващата вълна от бомби. Инстинктивно се хвърлям на земята и се търкалям към синята стена. Сега Гейл се хвърля върху мен, за да ме защити с тялото си от бомбите. Този път атаката продължава по-дълго, но е по-далече от нас.
Обръщам се на една страна и се оказвам очи в очи с Гейл. За миг светът изчезва и пред мен е само пламналото му лице, пулсът, който виждам да тупти в слепоочието му, устните му, леко разтворени, докато се опитва да си поеме дъх.