— Да се връщаме на площадката за излитане.
Послушно пристъпвам напред и потръпвам, когато усещам болката при дясното си коляно. Приливът на адреналин, който притъпяваше усещането, е отминал, и частите на тялото ми се обединяват в хор от оплаквания. Разтърсена и окървавена съм, а някой сякаш блъска с чук по лявото ми слепоочие от вътрешността на черепа ми. Богс бързо оглежда лицето ми, после ме вдига на ръце и се втурва към площадката. По средата на пътя повръщам върху бронираната му жилетка. Не съм сигурна, защото е задъхан, но ми се струва, че въздъхва.
Малък ховъркрафт, различен от онзи, който ни докара дотук, чака на площадката. Излитаме веднага щом моят екип се качва на борда. Този път няма удобни седалки и прозорци. Струва ми се, че сме в нещо като товарен ховъркрафт. Богс оказва бърза помощ на хората, за да издържат, докато се върнем в Тринайсети. Искам да си сваля жилетката, тъй като и тя е покрита с доста повръщано, но ми е много студено и се отказвам. Лежа на пода с глава в скута на Гейл. Последното, което си спомням, е как Богс ме завива с два брезентови чувала.
Събуждам се затоплена и „закърпена“ в старото си легло в болницата. Майка ми е до мен и ми мери кръвното налягане и температурата.
— Как се чувстваш?
— Малко отпаднала, но съм добре — казвам.
— Никой не ни предупреди, че заминаваш. Казаха ни чак когато излетяхте — казва тя.
Пробожда ме вина. Когато семейството ти е трябвало на два пъти да те изпрати да участваш в Игрите на глада, не е хубаво да забравяш такива подробности.
— Извинявай. Не очакваха атаката. Планът беше само да посетя пациентите — обяснявам. — Следващия път ще ги накарам да искат разрешение от теб.
— Катнис, никой не иска разрешение от мен — казва тя.
Вярно е. Дори аз. Не и откакто баща ми умря. Защо да се преструвам?
— Е, все пак ще ги накарам… да те уведомят.
На масичката до леглото е поставено парчето шрапнел, което са извадили от крака ми. Лекарите се тревожат повече за уврежданията на главата от експлозиите, тъй като сътресението на мозъка не ми е минало. Но не виждам двойно, нито нещо от този род, и съм в състояние да мисля достатъчно ясно. Спала съм цял следобед и цяла нощ, и сега умирам от глад. Закуската ми е разочароващо малка. Само няколко кубчета хляб, накиснати в топло мляко. Рано сутринта ме викат да сляза на съвещание в Командването. Надигам се и после разбирам, че се канят да ме откарат там на болничното ми легло. Искам да ходя сама, но това е невъзможно и накрая ги убеждавам да ме сложат на количка. Всъщност се чувствам добре. Ако не броим главата и крака ми, болката от натъртванията и гаденето, което ме връхлетя минути след като се нахраних. Може би инвалидната количка е добра идея.
По пътя надолу започвам да се тревожа какво ме чака. Вчера двамата с Гейл показахме директно неподчинение — доказателство за това е носът на Богс. Със сигурност ще има реакция, но дали ще стигнат дотам Коин да анулира споразумението ни за имунитета на победителите? Дали лиших Пийта дори от малкото закрила, която можех да му дам?
Когато стигам в Командването, единствените пристигнали са Кресида, Месала и „насекомите“. Месала грейва в усмивка и казва: „Ето я нашата малка звезда!“, а и останалите се усмихват толкова искрено, че не мога да не се усмихна в отговор. Впечатлиха ме в Осми, когато ме последваха на покрива по време на бомбардировката и принудиха Плутарх да отстъпи, за да заснемат кадрите, които искаха. Те не просто си вършат работата — те се гордеят с нея. Също като Цина.
Хрумва ми странната мисъл, че ако бяхме заедно на арената, щях да ги избера за съюзници. Кресида, Месала, и — и… „Трябва да спра да ви наричам «насекомите»“ — изведнъж казвам аз на операторите. Обяснявам, че не знам имената им, но с тези костюми ми приличат на насекоми. Сравнението явно не ги притеснява. Дори без камери те доста си приличат. Едни и същи пясъчно руси коси, червени бради и сини очи. Единият, който е с изгризани нокти, се казва Кастор, а другият, който му е брат, Полукс. Чакам Полукс да каже нещо, но той само кимва. Първо си мисля, че е стеснителен или неразговорлив, но забелязвам нещо — положението на устните, допълнителното усилие, с което преглъща — и се сещам, преди Кастор да ми каже. Полукс е авокс. Отрязали са му езика и няма никога да проговори. Вече не е нужно да се чудя какво го е накарало да рискува всичко, за да помогне за свалянето на Капитола.