Майка ми притиска здраво сватбената снимка към гърдите си, а после я слага, заедно с книгата за растенията, върху отпуснатия ни от правителството скрин с чекмеджета. Закачвам якето на баща ми върху облегалката на един стол. За миг се чувствам почти като вкъщи. Така че сигурно пътуването до Окръг 12 не е било съвсем напразно.
Тръгваме надолу към трапезарията за 18.30 — Вечеря, когато комуникационната гривна на Гейл започва да писука. Прилича на огромен часовник, но приема текстови съобщения. Да ти предоставят комуникационна гривна, е специална привилегия, запазена за онези, които са важни за каузата — позиция, което Гейл постигна, като спаси жителите на Окръг 12.
— Викат и двама ни в Командването — казва той.
Вървя няколко крачки след Гейл и се мъча да се овладея, преди да бъда принудена да участвам в това, което със сигурност ще бъде поредният тежък разговор по въпроса за Сойката-присмехулка. Забавям се на вратата на Командването — високотехнологичната стая, служеща за съвещания и военни съвети, обзаведена с компютърни говорещи стени, електронни карти, показващи придвижването на войските в различните окръзи, и огромна правоъгълна маса с контролни табла, които не трябва да докосвам. Но никой не ме забелязва, защото всички са се събрали пред телевизионния екран в другия край на стаята, който излъчва програма от Капитола двайсет и четири часа в денонощието. Точно си мисля, че може би ще успея да се измъкна, когато Плутарх, чието едро тяло е препречило телевизора, ме забелязва и настойчиво ми маха да отида при тях. Неохотно пристъпвам напред и се опитвам да си представя какво толкова интересно може да има за мен. Винаги е едно и също. Военни кадри. Пропаганда. Повторения на кадрите с бомбардировките на Окръг 12. Многозначително изявление на президента Сноу. Затова е почти забавно да видя Цезар Фликърман, неизменният водещ на Игрите на глада, с гримираното му лице и искрящия костюм, готвещ се да проведе интервю. Докато камерата се отдръпва назад и виждам, че гостът му е Пийта.
От гърлото ми се откъсва звук. Същото съчетание между ахване и стон, което се получава, ако те потопят под вода и почва да те боли от липса на кислород. Изблъсквам всички настрани и заставам точно срещу него, с ръка, опряна върху екрана. Вглеждам се в очите му и търся някакъв признак на страдание, някакво отражение от мъчителните изтезания. Няма нищо. Пийта направо пращи от здраве. Кожата му е сияеща, безупречна, сякаш са го подложили на цялостна козметична процедура. Сдържан е и е сериозен. Този образ по нищо не прилича на изнемощялото, окървавено момче, което населява сънищата ми.
Цезар се настанява по-удобно в стола срещу Пийта и му отправя продължителен поглед:
— Е… Пийта… добре дошъл пак при нас.
Пийта се усмихва леко:
— Бас държа, че си смятал, че си взел последното си интервю от мен, Цезар.
— Признавам, така смятах — казва Цезар. — В нощта преди Юбилейните игри… е, кой е мислил, че някога ще те видим отново?
— Не беше част от плана ми, това е сигурно — казва Пийта намръщено.
Цезар се навежда леко към него:
— Мисля, че за всички ни беше ясно какъв е планът ти. Да се пожертваш на арената, за да могат Катнис Евърдийн и детето ви да оцелеят.
— Така беше. Ясно и просто. — Пръстите на Пийта проследяват шарките по тапицерията върху ръкохватката на креслото. — Но и други хора също имаха планове.
Да, и други хора имаха планове, казвам си аз. Дали Пийта се е досетил как бунтовниците са ни използвали като пионки? Как спасяването ми е било уредено още от началото? И накрая, как нашият ментор, Хеймич Абърнети, предаде и двама ни заради кауза, от която си даваше вид, че не се интересува?
В последвалата тишина, забелязвам бръчките, които са се образували между веждите на Пийта. Досетил се е или са му казали. Но Капитолът нито го е убил, нито го е наказал. За момента това надхвърля и най-безумните ми надежди. Попивам с очи целостта му, здравината на тялото и ума му. Тя тече през тялото ми като морфлинга, който ми даваха в болницата, за да притъпят болката от последните седмици.