Цезар потупва Пийта по рамото:
— Можем да спрем сега, ако искаш.
— Има ли още за обсъждане? — казва Пийта иронично.
— Канех се да те попитам какво мислиш за войната, но ако си твърде разстроен… — подхваща Цезар.
— О, не съм твърде разстроен, за да отговоря на това. — Пийта си поема дълбоко въздух, а после поглежда право в камерата. — Искам всички, които ни гледат — независимо дали са на страната на Капитола или на бунтовниците — да спрат само за миг и да се замислят какво може да означава тази война. За хората. Веднъж вече почти изчезнахме като вид, биейки се помежду си. Сега сме още по-малко. Условията, при които живеем — по-несигурни. Наистина ли искаме точно това? Да се избием напълно помежду си? С надеждата, че — какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?
— Аз всъщност… Не разбрах това… — казва Цезар.
— Не можем да се бием помежду си, Цезар — обяснява Пийта. — Няма да останат достатъчно хора, за да продължим да съществуваме. Ако всички не сложат оръжие — при това много скоро — така или иначе ще е свършено.
— Значи… призоваваш за примирие? — пита Цезар.
— Да. Призовавам за примирие — казва Пийта уморено. — Сега защо не помолим пазачите да ме върнат в стаята ми, за да мога да построя още стотина къщички от карти?
Цезар се обръща към камерата:
— Добре. Мисля, че това обобщава нещата. Така че да се върнем към редовната си програма.
Предаването завършва с музика, а после се появява жена, която чете списък с продукти, от които се очаква недостиг в Капитола — пресни плодове, слънчеви батерии, сапун. Гледам я необичайно задълбочено, защото знам, че всички ще очакват да видят как ще реагирам на интервюто. Но няма начин да възприема всичко толкова бързо — радостта, че виждам Пийта жив и невредим, това, че ме защити и заяви, че не съм сътрудничила на бунтовниците, както и фактът, че несъмнено е на страната на Капитола, след като призова за примирие. О, той го направи да звучи, сякаш осъжда и двете страни във войната. Но на този етап, когато бунтовниците бележат само дребни незначителни победи, едно примирие може да доведе единствено до връщане към предишното положение. Или нещо по-лошо.
Зад гърба си чувам как обвиненията срещу Пийта започват да се трупат. Думите предател, лъжец и враг рикошират от стените. Тъй като не мога нито да се присъединя към възмущението на бунтовниците, нито да им възразя, решавам, че ще е най-добре да изчезвам. Когато стигам до вратата, гласът на Коин се извисява над останалите:
— Не съм ви освободила, войник Евърдийн.
Един от хората на Коин слага ръка на рамото ми. Движението всъщност не е агресивно, но след арената, реагирам отбранително на всяко непознато докосване. Рязко издърпвам ръката си и хуквам надолу по коридорите. Зад мен се разнася шум от спречкване, но не спирам. Бързо изреждам наум малките скривалища, които използвам понякога, и накрая избирам склада за учебни материали, където се свивам до кашон с тебешир.
— Жив си — прошепвам и притискам бузите си с ръце, защото се усмихвам толкова широко, че сигурно изглежда като гримаса. Пийта е жив. И предател. Но в момента не ме е грижа. Нито какво казва, нито на кого го казва, единствено, че все още е в състояние да говори.
След малко вратата се отваря и някой се вмъква безшумно вътре. Гейл се пъха при мен, а от носа му тече кръв.
— Какво стана? — питам.
— Сблъсках се с Богс — отговаря той, като свива рамене. Избърсвам носа му с ръкава си. — Леко!
Опитвам се да бъда по-внимателна. Да попивам кръвта, вместо да я бърша.
— Кой е той?
— Е, не го ли знаеш? Най-верният лакей на Коин. Онзи, който се опита да те спре. — Той отблъсква ръката ми. — Стига! Заради теб ще ми изтече кръвта.
Капките кръв се превръщат в струя. Отказвам се от опитите за оказване на първа помощ.
— Сбил си се с Богс?
— Не, само препречих вратата, когато се опита да те последва. Удари ме с лакът в носа — казва Гейл.
— Вероятно ще те накажат — казвам.
— Вече го направиха. — Той вдига китката си. Взирам се в нея неразбиращо. — Коин ми отне комуникационната гривна.