Беше също така чудовище.
Когато укрепените с колани сандъци, пълни с предмети на изкуството, започнаха да пристигат в музея, възторгът на доктор Ланге стана заразителен. Някои предмети го разплакваха. Често ми се налагаше да го успокоявам, когато отваряхме нова пратка. След получаването на всеки сандък той веднага ме караше да се залавям за работа. Понякога цяла нощ реставрирах някое произведение на изкуството, за да може още на следващия ден доктор Ланге да докладва на Кох, че съм приключил работата си по него. Не спях, не се хранех, дори пропуснах рождения ден на баща си, за да изпълнявам навреме задачите и да доставям удоволствие на доктор Ланге. „Двамата с теб сме страхотен екип, нали, Флориан?“, казваше той и ми се усмихваше.
Една сутрин доктор Ланге ме изпрати да потърся кълбо канап, което не беше на мястото си. Докато се опитвах да го намеря, открих писмата, които му бях изпращал от института, нехайно захвърлени в най-долното чекмедже на шкафа с канцеларските материали. Бяха неразпечатани. Дори не си беше направил труда да ги прочете.
В тъмнината зад мен се чу глас и ме изтръгна от мислите ми. Стиснах пистолета и се завъртях кръгом.
— Почакай! Моля те!
емилия
Не можех да се доверя на хората в плевника. Огромната жена отстъпи рязко назад, когато разбра, че съм полякиня. Заставих краката си да се движат по-бързо и си казах, че след като споделя историята си с рицаря, той ще разбере. Ще осъзнае какво съм направила за страната му. Ще ме защити.
Стомахът ми протестираше. Дали гладът някога щеше да се уталожи, да се оттегли кротко и да спре с постоянното си почукване? Мъчех се да си спомня за някой случай, в който не съм била уплашена и гладна и стомахът ми не е бил изпълнен с копнеж. Свързаните с Лвов образи, които пазех в съзнанието, бяха започнали да избледняват, подобно на снимки, оставени на слънце.
Лвов — градът, който непрекъснато се усмихваше, едно място в Полша, което се славеше с просветата и културата си. Каква част от него щеше да оцелее?
Силуетът на рицаря се показа и ме стимулира да вървя по-бързо. Извиках и той се завъртя кръгом с насочен към мен пистолет.
— Почакай! Моля те! — изрекох. — Идвам с теб.
Той се извърна от мен и продължи напред.
Следвах пресните отпечатъци от стъпките му в снега и се чувствах по-силна; усещах свежестта на януарската утрин в ноздрите си. И продължавах да крача след него. Той измина няколко метра, спря, обърна се и изкрещя гневно:
— Махай се!
— Няма да се махна — отвърнах.
— Ще бъде по-безопасно за теб да останеш с другите заяви той.
По-безопасно? Той не разбираше.
Вече бях мъртва.
йоана
Утрините криеха в себе си обещание за по-успешно придвижване към целта, примамлива надежда, изпълнена с мисли за следващата спирка. Мечтаехме за нещо по-добро от плевник. Поетът на обувките говореше за имения с разкошни къщи, собственост на юнкери — богати източнопруски аристократи. Твърдеше, че районът е осеян с тях и ние непременно ще срещнем някое по пътя. Преди войната беше минал покрай едно такова имение и мислеше, че е някъде наблизо. Представяхме си как заможното семейство ще ни приеме, ще налее гъста супа в порцеланови купи и ще ни позволи да стоплим замръзналите пръсти на краката си край огъня.
Поетът обикаляше плевника и потупваше подметките на обувките на хората с бастуна си. Безпризорното момченце го следваше по петите.
— Време е да ставате. Краката са най-силни сутрин — подканяше ни обущарят. Застана пред мен. — Все още са в добро състояние тези ботуши. Не са ти излезли пришки, нали?
— Не, поете. — Изправих се, изчистих с ръка сламата от палтото си и попитах хората в плевника: — Готови ли сте да тръгваме?
— Дезертиралият германец и избягалата полякиня са изчезнали — уведоми ни обущарят.
Всички го смятаха за дезертьор. Изведнъж се сетих как грабна личната карта и писмото от ръката ми.
— Изненадана съм, че се е почувствал достатъчно добре, за да тръгне толкова рано — отбелязах.
— Ботушите му бяха войнишки, но преправени — обясни ми старецът. Въздъхна и поклати кръглата си белокоса глава. — Тази война… даваш ли си сметка, че млади хора се бият на малки острови в Тихия океан и преминават през пустините на Северна Африка? Ние замръзваме, а те умират от горещината. Толкова много нещастни деца. Полякинята беше изтощена. Краката ѝ бяха подути, бухнали като кифли в онези ботуши. Жалко, но така може би стана по-добре. Не искаме да ги заловят, докато са в нашата група. Ако умът ми все още ми служи вярно както краката ми, преди да падне нощта, ще стигнем до имението. Никой няма да ни пусне вътре, ако между нас има дезертьор и полякиня.